Разглеждането на нови сурови астрофизични данни от инфрачервените камери NIRCam и MIRI е уморително занимание, най-вече заради постоянните опити на академичния пиар да опакова теоретичните корабокрушения като „вълнуващи открития“. Този път обаче напрежението сред изследователите не е медийна измислица. Когато орбиталният телескоп „Джеймс Уеб“ бе изстрелян да замести оптичните ограничения на застаряващия „Хъбъл“, стандартният космологичен модел изискваше на ръба на наблюдаемата Вселена да открием малки, аморфни, прото-галактически съсиреци. Трябваше да видим физическия хаос на първичната материя, която едва започва да се организира под въздействието на гравитацията и тъмната материя. Вместо това, след обработката на терабайтите данни, физиката се сблъска със завършени, подредени и колосални спирални структури.
Терминът UFO в случая не е евтин опит за привличане на медийно внимание, а строго технически акроним – Ultra-red Flattened Objects или ултрачервени сплескани обекти. Тяхната „ултрачервеност“ не е просто естетически детайл, а сурова последица от физическите закони на Доплеровия ефект при релативисткото разширяване на пространството. Тъй като фотоните от тези системи са пътували над 12 милиарда години, тяхната вълнова дължина се е разтегнала драстично, избутваща светлината далеч извън видимия за човешкото око спектър – директно в средния и далечния инфрачервен диапазон. Поради тази причина оптичните лещи на „Хъбъл“ буквално са гледали през тях, регистрирайки единствено празнота. „Джеймс Уеб“ обаче разполага със златно огледало с диаметър 6,5 метра и криогенно охлаждани сензори, които успяват да прихванат този слаб термичен и инфрачервен отпечатък.
Основният логистичен проблем за астрономите не е просто откриването на тези галактики, а тяхното съдържание и вътрешна архитектура. Твърди се, че тези системи са абсолютно идентични по маса, диаметър и диск-структура с нашия Млечен път. За да се формира един зрял, тънък и стабилен галактически диск, са необходими милиарди години на гравитационно утаяване, прехвърляне на момент на импулса и хиляди сблъсъци между по-малки структури. Но тук виждаме тези дискове в епоха, когато Вселената е била едва на няколко процента от настоящата си възраст. Времевите рамки просто не се съгласуват. Традиционната компютърна симулация на галактическа еволюция показва, че на такова разстояние гравитацията е имала време да сглоби единствено компактни, заоблени и сравнително плътни сфероиди, а не гигантски сплескани дискове с диаметър десетки хиляди светлинни години.
Вторият фундаментален проблем е въпросът с междузвездния прах. Анализът на спектралните линии показва, че тези галактики са плътно обвити от силикатни и въглеродни микрочастици. В астрофизиката прахът не е просто мръсотия, а високотехнологичен продукт на звездната нуклеосинтеза. Прахът се ражда, когато първите поколения масивни звезди изчерпят ядреното си гориво, взривят се като супернови и изхвърлят тежки елементи – желязо, силиций, въглерод – в междузвездното пространство. В нашия Млечен път този процес е бавен и стабилизиран. В него се образуват средно около три нови звезди годишно, защото газът е сравнително хладен и разреден.
