При новооткритите UFO системи обаче се наблюдава колосален режим на звездаобразуване. Данните сочат за темпове от порядъка на стотици до хиляди нови слънчеви маси годишно. Това са т.нар. „прашни галактики с бурносвиващо се звездообразуване“. Но за да имаш толкова много прах, ти вече трябва да си имал стотици милиони години интензивен живот и смърт на първичното поколение звезди (Population III). Числовата логика и темповете на ядрения синтез тук опират в стена: кога точно тези първи звезди са успели да се родят, да изгорят горивото си, да експлодират и да замърсят пространството с достатъчно прах, за да блокират собствената си светлина и да формират нови звезди с такава безумна скорост?
В научната общност вече се появяват първите сериозни пробойни в теорията. Някои изследователи се опитват да спасят стандартния космологичен модел, като допускат, че масите на тези галактики са преоценени поради гравитационни лещи или необичаен състав на междузвездната материя, който изкривява спектралните данни. Подобни аргументи напомнят за ранните опити за обяснение на спектралните измервания от миналия век и показват известна научна затвореност, когато суровите наблюдения отказват да се подчинят на утвърдената парадигма. Според други хипотези, първичните черни дупки или недостатъчно проучените свойства на тъмната материя са ускорили локално гравитационния колапс много по-бързо, отколкото се предполагаше в досегашните изследвания.
Физическият факт остава един: телескопът „Джеймс Уеб“ не просто регистрира нови обекти на нощното небе, а доставя физически доказателства, че познанията ни за ранната еволюция на материята са били повърхностни. Дали фундаменталните уравнения за акреция се нуждаят от преразглеждане, или самата скала за измерване на възрастта на Вселената съдържа системна грешка, все още не може да бъде независимо потвърдено. Наличните архиви с наблюдения обаче тепърва ще набъбват, а с тях и списъкът от анамалии, които стандартните учебници предпочитат да заобикалят.
