Пробойни в теорията на класификацията
Всяко подобно откритие разкрива колко условни са границите, които хората чертаят между живото и неживото. В учебниците ни учат, че животът започва от клетката, а вирусите стоят на прага, защото не могат да се делят самостоятелно. Обелиските обаче стоят още по-назад от вирусите по скалата на сложността, но въпреки това се размножават, мутират, подлежат на естествен отбор и кодират специфични белтъци, чиято триизмерна структура не прилича на нищо познато в протеиновите бази данни. Когато молекулярните биолози пуснаха последователностите на облините през алгоритмите за предсказване на белтъчни структури, машините не успяха да ги свържат с нито едно известно белтъчно семейство на Земята. Това означава, че тези елементи притежават собствен инструментариум за взаимодействие с клетката гостоприемник, който е еволюирал напълно независимо от познатите ни вирусни механизми.
Твърденията, че обелиските могат да бъдат използвани като прецизни инструменти в генната терапия или за таргетирано унищожаване на патогенни бактерии, засега остават в сферата на чистите спекулации и грантовите заявки за финансиране. Преди някой да започне да проектира лекарства на базата на тези РНК пръстени, лабораториите трябва да решат съвсем банални, но тежки технически задачи. Култивирането на бактерии, заразени с конкретни обелиски, в лабораторни условия е труден процес, защото извадени от естествената си среда в човешката уста или черва, микроорганизмите често губят тези плазмидоподобни РНК елементи или променят метаболизма си. Освен това, изолирането на чисти проби от обелиски без замърсяване от бактериална РНК изисква скъпоструващо секвениране и колосална изчислителна мощ, с която разполагат само шепа изследователски центрове по света.
Не бива да се подминава и фактът, че присъствието на обелиски в човешкия организъм варира драстично в зависимост от географския регион и възрастта на изследваните групи, но наличните данни все още са твърде фрагментирани, за да се правят генерални изводи за връзката им с конкретни заболявания. Няма никакви доказателства, че тези структури причиняват възпаления, рак или автоимунни реакции, но няма и доказателства, че са напълно безвредни. В биологията липсата на остра токсичност никога не означава липса на ефект; често най-дълбоките промени в една екосистема настъпват бавно, чрез едва забележимо изместване на баланса между отделните видове. Засега единственото сигурно нещо е, че човешкото тяло се оказа много по-слабо проучена територия, отколкото фармацевтичните концерни и авторите на медицински енциклопедии биха искали да признаят.