Лазерният лъч е пълната противоположност на тази хаотична картина. Той не представлява нагрят газ или маса от сблъскващи се атоми, а монохроматичен, висококохерентен поток от фотони. Фотонът, бидейки квант на електромагнитното поле, няма маса на покой и не се „нагрява“ в класическия смисъл на думата. Той притежава енергия, която е правопропорционална на неговата честота. Във високоенергийните лазерни системи милиарди фотони се движат в една и съща посока, с еднаква фаза и почти идентична честота, без да взаимодействат помежду си и без да обменят енергия по начина, по който го правят газовите молекули.
Ако се опитаме да приложим термодинамичния математически апарат към такъв поток от кохерентна светлина и изчислим каква трябва да бъде температурата на традиционен черен излъчвател, за да произведе подобна плътност на енергията в толкова тесен честотен диапазон, получената стойност – наречена ефективна температура – се оказва зашеметяваща. При съвременните свръхинтензивни фемтосекундни лазери тази ефективна температура безпроблемно преминава прага на Планковата стойност.
Очевидно е, че тук няма нарушение на физичните закони, а просто разлика в дефинициите. Лазерът заобикаля термодинамичното ограничение, защото в него просто липсва самият механизъм на термично равновесие. Той е високо организирана, далечна от равновесието система. Този пример ясно показва колко опасно е да се пренасят сляпо понятия от една област на физиката в друга, без да се отчитат граничните условия.
Историята на науката е пълна с подобни теоретични капани. Преди малко повече от век, преди развитието на квантовата механика, класическата физика е била изправена пред така наречената „ултравиолетова катастрофа“ – изчисление, според което всяко нагрято тяло трябва да излъчва безкрайна енергия във високите честоти. Решението на този абсурд идва именно от Макс Планк, който въвежда дискретните кванти енергия. Днес се намираме в подобна ситуация спрямо Планковата скала. Докато липсва работеща теория, обединяваща гравитацията и квантовите явления, Планковата температура ще остане просто математическа граница на сегашните ни познания.
Реалността на физическия свят се определя от ресурсите, взаимодействията и специфичните условия на средата, а не от елегантните константи на хартия. Мощните лазерни инсталации, фундаменталните опити в областта на плазмената физика и наблюденията на ранната Вселена ясно показват, че природата винаги намира начини да заобиколи нашите опростени теоретични рамки. Да се твърди със сигурност какво се случва отвъд тези енергийни прагове е въпрос на спекулативна хипотеза, а не на доказан научен факт. Докато не разполагаме с директни експериментални данни или по-съвършен теоретичен апарат, Планковият лимит остава просто черта, начертана върху пясъка на нашия собствен интелектуален хоризонт.
