Георги Господинов е труден за критикуване писател. Не защото няма какво да бъде критикувано, а защото около признатия автор постепенно се образува поле на почтителност, в което всяко несъгласие започва да изглежда като неразбиране. След международните награди вече не четем само писателя Господинов, а преведения, признатия, световния Господинов. А когато около едно име започне да се произнася и думата „Нобел“, критиката става още по-необходима. Не за да смалим автора, а за да продължим да го четем. Защото литературата свършва там, където започва поклонението.
PANTA RHEI
Голямата тема на Господинов според мен не е нито комунизмът, нито деменцията, нито дори паметта. Тя е много по-стара.
Panta rhei. Всичко тече.
Нищо не остава същото. Не можем да влезем два пъти в една и съща река, защото не само водата вече е друга. Други сме и ние. Тук започва големият талант на Господинов, но може би и неговият капан. Защото неговата Хераклитова река твърде често тече в една посока — към загубата.
ВРЕМЕТО НЕ ВИНАГИ Е ТЪГА
При Пруст една напоена в чай мадлена внезапно връща цял свят. Изгубеното време не е просто оплакано, а може да бъде възкресено чрез усещането и чрез литературата. При Борхес времето се превръща в интелектуален лабиринт. В „Градината с разклоняващите се пътеки“ различните възможности не се унищожават взаимно, а сякаш продължават да съществуват едновременно. А Фунес, човекът, който не може да забравя, показва нещо още по-важно: абсолютната памет също може да бъде затвор.
При Фокнър миналото нахлува в настоящето като вина и наследство. При Маркес времето се върти в кръг, поколенията повтарят имена, характери и съдби, а по време на епидемията от безсъние хората започват да надписват предметите, за да не забравят какво са. Паметта се превръща буквално в етикет, поставен върху света. При Бекет старият Крап слуша гласа на младия Крап и открива, че архивът не е запазил самоличността му, а напротив, доказва му колко чужд е станал на самия себе си.
При всички тях времето разрушава линейността, но не винаги произвежда тъга. При Господинов почти неизбежно боли. И тук започва моят въпрос: дали тъгата все още е откритие на неговата литература, или постепенно се е превърнала в неин метод?
ФИЗИКА ИЛИ ТЕМПЕРАМЕНТ?
Още „Естествен роман“ разрушава линейното повествование. Историята се разпада на фрагменти, отклонения, малки разкази, чужди текстове и невъзможни начала. Светът вече не може да бъде разказан спокойно от точка А до точка Б.
В „Физика на тъгата“ този принцип се превръща в цяла вселена. Минотавърът, лабиринтът, чуждите спомени, детството, мазетата, предметите и капсулите на времето се събират в един огромен архив на изчезващото. Разказвачът влиза в чужди истории, в живота на дядо си, в митологията и в собственото си детство. Времето вече не е линия, а пространство, по което човек се движи.
Това е голямата сила на романа. Но самото му заглавие подсказва и риска. Не просто тъга, а „Физика на тъгата“, сякаш тъгата вече не е едно от възможните човешки отношения към времето, а почти негов природен закон. Старата вещ е тъжна, защото принадлежи на изчезнал свят. Стаята е тъжна, защото вече я няма. Детството е тъжно, защото е отминало. Споменът е тъжен, защото не може да бъде повторен. Човекът е тъжен, защото знае, че ще изчезне.
Но това ли е физиката на времето, или е физиката на един определен темперамент?
КОГАТО МЕТАФОРАТА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ДИАГНОЗА
В „Времеубежище“ деменцията вече влиза буквално в повествованието. Миналото се възстановява стая по стая за хора, чиято памет се разпада. Създават се цели десетилетия, в които пациентът може отново да живее. После обаче лабораторията се разраства и не само болният човек започва да иска миналото си обратно. Започват да го искат обществата, държавите, Европа.
Точно тук медицинската ситуация се превръща в политическа и философска метафора и точно тук трябва да бъдем внимателни. Защото ако започнем да четем цялото творчество на Господинов през деменцията, ще направим нещо, което литературата трудно прощава: ще превърнем метафората в диагноза.
Фрагментът ще стане симптом, смесването на времената ще стане симптом, повторението ще стане симптом, лабиринтът ще стане симптом, носталгията ще стане симптом. Това е онова, което бих нарекъл херменевтично насилие. Не защото този прочит е невъзможен, а защото един възможен прочит започва да се държи като единствен. Вместо да отваря текста, той го затваря и превръща литературата в медицинско досие.
А Господиновият лабиринт е много по-голям от това. Той е памет, но е и история, мит, детство, Европа и опитът на човека да открие някаква непрекъснатост между онзи, който е бил, и онзи, който е сега.
ЕСТЕТИЧЕСКИ ПЛЕНЕН ОТ ЕДИН ИЗЧЕЗНАЛ СВЯТ
И тук стигаме до още един парадокс: социализмът. Нека бъдем точни. Господинов не е политически носталгик по комунистическия режим и творчеството и публичните му позиции не дават основание за подобно опростяване. Но литературно той остава необикновено силно привлечен от материалния свят на онова време — от предметите, мебелите, детските стаи, опашките, радиата, думите, миризмите, домашните ритуали и малките частни убежища в един голям обществен свят.
Затова бих казал не че Господинов е политически запленен от социализма, а че е естетически пленен от неговите останки.
И тук се появява великолепно противоречие. Той предупреждава срещу носталгията, но пише литература, която изключително умело произвежда носталгия. Политическият строй е отхвърлен, но неговите вещи са спасени и понякога тези вещи светят по-топло от настоящето. Така социализмът не е реабилитиран политически, но понякога е реабилитиран като памет.
Това не е политическо обвинение. Това е литературен проблем.
ПАМЕТТА НЕ Е ИСТОРИК
Паметта няма дисциплината на историка. Тя не помни пленума, а кухнята. Не помни идеологическата формула, а радиото върху шкафа. Не помни доклада на партийния конгрес, а миризмата на училищния коридор.
И може би именно тук Господинов е най-голям, но и най-уязвим. Защото когато достатъчно красиво опишеш един изчезнал свят, започваш да го спасяваш независимо дали си възнамерявал да го спасиш. Това е властта на литературата, а понякога и нейният капан.
РЕКАТА НЕ САМО ОТНАСЯ
Но тук трябва да се върнем към Хераклит.
Panta rhei не означава „всичко си отива“. Означава „всичко се променя“.
А това е съвсем друго.
Реката не само отнася, тя и донася. Детството изчезва, но възниква зрелостта. Един човек си отива, друг се ражда. Една любов приключва, друга става възможна. Една епоха се разпада, друга започва. Промяната сама по себе си не е меланхолична. Меланхолията е човешкият отговор на промяната.
И точно тук е големият ми спор с Господинов. Защо неговата река толкова често е гледана от брега на онова, което си отива? Къде е другият бряг? Къде е възникването? Къде е радостта от онова, което никога досега не е съществувало? Къде е бъдещето не като заплаха, а като възможност?
КОГАТО ГЛАСЪТ СЕ ПРЕВЪРНЕ ВЪВ ФОРМУЛА
Това може би е цената на една изключително разпознаваема поетика. Първо писателят намира гласа си, после гласът намира своя ритъм, а накрая ритъмът рискува да се превърне във формула: стар предмет, детство, спомен, изчезване, тъга и силен финален образ. После отново.
Това не прави Господинов по-малък писател. Напротив. Само големите писатели заслужават сериозно несъгласие.
ПРЕДИ НОБЕЛА
Ако един ден Георги Господинов получи Нобелова награда, това няма да превърне всяка негова метафора в истина, няма да направи всяка книга безпогрешна и със сигурност няма да превърне меланхолията в природен закон. Медалът не отменя четенето. Тъкмо обратното. Колкото по-високо поставяме един писател, толкова по-малко право имаме да коленичим пред него.
А България има особен талант да не разпознава големите си писатели навреме. Пенчо Славейков стига до номинация за Нобел отвън, докато у дома е унизен институционално, отстранен и принуден да търси своето място другаде. България не успя да превърне дори Славейков в общо културно място, което да стои над племената и политическите страсти. Едва ли една бъдеща награда сама по себе си ще извърши това чудо и с Господинов.
Дори Нобелът няма автоматично да ни обедини около него. За едни той ще остане доказателството, че „нашата“ европейска България най-сетне е призната. За други ще остане писателят на онзи градски, образован и либерален кръг, който отдавна говори предимно със себе си. А някъде извън този разговор ще продължат да стоят „копейките“, соцносталгиците, провинциалните, политически неправилните и всички останали, на които не просто ще бъде казано, че мислят неправилно, а постепенно и че четат неправилно.
Така политическото разделение рискува да се превърне и в херменевтично. Едните ще притежават правилната политика и правилното тълкуване, а другите ще останат в маргиналията на обществения текст. И това би било най-голямата ирония около един писател, който толкова много пише за емпатията, паметта и способността да влизаш в чуждия живот.
Литературата не се нуждае от светци, нито от партийни читатели. Тя се нуждае от хора, които могат едновременно да обичат един автор и да спорят с него.
Георги Господинов великолепно разбира онова, което времето отнася. Но може би истинският въпрос към предполагаемия Нобелов лауреат е друг: разбира ли със същата сила онова, което времето носи?
Защото Хераклит не е казал „всичко си отива“. Казал е нещо далеч по-страшно и далеч по-красиво:
Всичко тече.
М.Р.
