Разглеждането на събитията около краха на бронзовата епоха през призмата на романтични епични завоевания е удобен начин да се избяга от суровата реалност на логистиката. Когато археолозите разкриват пластовете на Угарит, Микена или Хатуша, те не откриват следи от някакъв свръхестествен план, а овъглени греди, изоставени глинени плочки с незавършени инвентарни описи и дебели слоеве пепел. В периода 3300–1200 г. пр.н.е. Средиземноморският басейн изгражда сложна, но изключително крехка мрежа от икономически отношения. Бронзът, като основен стратегически материал на епохата, изисква точно съотношение от девет части мед и една част калай. Докато медта се добива сравнително близо – предимно в Кипър и Синай, калаят се транспортира от отдалечени региони като днешен Афганистан или Корнуол. Сривът дори на един от тези търговски коридори автоматично парализира металургията и военния капацитет на целия регион.
Така нареченият „Клуб на великите сили“ – включващ Египетското ново царство, Хетската империя, Асирия, Вавилон и Митани – поддържа интензивен дипломатически и търговски обмен, документиран подробно в Амарнския архив от XIV век пр.н.е. Тези плочки показват държавни структури, изключително зависими от взаимните доставки на зърно, луксозни стоки и суровини. В момента, в който една от брънките поддава, цялата система изпада в каскадна нестабилност.
Изследванията на изследователи като Бернард Кнап и Стюарт Манинг сочат към поредица от силни сеизмични събития в геоложкия ракьор на Средиземноморието. Това, което археологът Робърт Дрюс определя като 50-годишна сеизмична бура, разрушава поне 47 известни селища в региона. Срутването на каменните конструкции обаче е само първичният удар. Истинският проблем се крие в последвалата инфраструктурна парализа – унищожени складове с зърно, разрушени напоителни канали и прекъснати пътища.
Към това се добавя трайна засушливост. Палеоклиматичните данни от пещерата Сорек в Израел, съпоставени с изследванията на Брандън Дрейк върху температурите на морската повърхност, показват спад на изпаренията и значително намаляване на валежите. Западната атмосферна циркулация престава да носи необходимата влага към Леванта и Анатолия. Според археолога Дейвид Каниевски, продължителната суша предизвиква масов неурожай, който от своя страна води до системна липса на хранителни ресурси.
При управлението на Рамзес III (1186–1155 г. пр.н.е.) административната криза достигат нива, при които държавата вече не може да изхранва собствената си работна ръка. Документите от Дейр ел-Медина свидетелстват за първата регистрирана в историята работническа стачка, причинена от забавяне на дажбите от жито. Историкът Уилям Щийбинг отбелязва, че по същото време се наблюдава епидемично увеличение на обирите на кралски гробници – не за злато като художествена ценност, а за превръщането му в хранителни провизии на черния пазар. Вътрешните социални структури се пропукват под натиска на базовия глад.
