Физическата реалност на скандинавската навигация: Ресурси и измервания
Когато разглеждаме конструкции като корабът от Осеберг, датиран около 834 г., или този от Гокстад от края на IX век, романтиката бързо се срутва под тежестта на дърводелския опит и материалознанието. Плаването в Северния атлантик с плавателни съдове с нисък борд и без затворена палуба е постоянно изпитание срещу хипотермията и солената корозия. Попътният вятър е бил лукс, а гребането с часове е изисквало консумация на калории, която трудно се е поддържала в открито море.
По отношение на ориентацията, популярната хипотеза за слънчевия камък – поляризиращ кристал от исландски шпат – продължава да предизвиква дебати сред изследователите. Експериментите на оптици и океанографи наистина показват, че поляризацията на светлината през кристала позволява да се локализира слънцето зад гъста мъгла. Скептиците в археологическата общност обаче справедливо посочват липсата на категорично идентифициран такъв кристал директно в контекста на ранен навигационен комплект на потънал съд. Да, хипотезата е физически възможна, но текстовите източници от рода на сагите са съставени векове по-късно и не могат да служат за безусловно доказателство.
Значително по-надеждни са материалните свидетелства за оловните сондажи. Над 300 оловни тежести с вдлъбнатини в основата са извадени от различни ранносредновековни обекти. Поставянето на лой във вдлъбнатината е позволявало на моряка да извади проба от дънния пясък или тиня. Това не е била „мистична интуиция“, а картографиране чрез текстурата на дъното – практичен метод, описван и в по-късните английски и френски морски регистри. Чрез измерване на дълбочината във фатоми и изследване на утайките, екипажът е знаел дали наближава плитките брегове на Източна Англия или фиордите на Норвегия.
Що се отнася до съхранението на питейна вода, дъбовите бъчви са били единствената бариера пред бързото разваляне. Добавянето на оцет или ферментирали растителни екстракти за понижаване на pH на водата е било известна антична практика, прилагана и в северните ширини за потискане на бактериалния растеж. Не липсват обаче пробойни в теорията за абсолютната ефективност на този метод – при бурно море и пръски солена вода, влизащи над борда, запасите лесно са се замърсявали, което според наличните остеологични анализи на човешки останки често е водило до стомашно-чревни инфекции сред екипажа.
Суровата диета: Провизии с висока трайност и дефицит на витамини
Противно на идеализираните представи за обилни пирове, храната на дракара е била въпрос на оцеляване и минимално обемно тегло. Запазените органични останки показват пълна липса на възможности за готвене на открит огън по време на движение. Скандинавците са използвали главно сушено говеждо и овче месо, приготвено чрез продължително излагане на вятър и дим – метод, който намалява водното съдържание и спира гнилостните процеси.
Основата на диетата се е допълвала от сушена треска, известна като stockfisk. Процесът не изисква сол – ресурси, които по онова време са били скъпи за добиване в Скандинавия чрез изпаряване на солена вода. Тъй като рибата губи над 70% от теглото си при съхнене на открития студен вятър, тя се превръща в концентриран протеин, удобен за транспортиране в сандъци.
Интересен детайл представлява използването на плоски каменни плочи от шист или гранит. Много от тях, намерени при разкопките на потънали кораби в Норвегия, носят въглеродни следи. Тези плочи са се използвали за печене на сухи плоски питки от ечемик или ръж, но това е ставало единствено по време на временно акостиране на брега. Идеята, че на дървен кораб с дължина 20 метра, натъпкан с 30 гребци и вощени платна, някой би запалил открит огън в открито море, е абсурдна от гледна точка на ранносредновековното корабостроене.
Предотвратяването на скорбута не е било осъзнат химически процес, а резултат от практическо наблюдение. Събирането на диви горски плодове, киселец и някои видове морски водорасли е компенсирало липсата на пресни зеленчуци. Въпреки това, при продължителни преходи през Северния атлантик към Исландия и Гренландия, палеопатологичните изследвания на скелети от периода показват ясни белези от кървене на венците и костни лезии, типични за витаминен дефицит.
