Материалната реалност на въглерода и логистиката на дешифрирането
Големият проблем на херкуланските ръкописи никога не е бил липсата на филологически интерес, а чистата физика и химия на оцеляването. Когато през 1750-те години работниците откриват вилата на Юлий Цезар (или на неговия тъст Калпурний Пизон), те се сблъскват с хиляди предмети, изглеждащи като парчета овъглени дърва за огрев. Опитите за механично отваряне през XVIII и XIX век, включително с машината на Антонио Пиаджо, водят до унищожаването на значителна част от материалите. Папирусът, подложен на пиролиза под влияние на вулканичните газове и пепел, губи своята еластичност. Всяко докосване го превръща в прах. Нещо повече – мастилото, използвано от античните писари, е на въглеродна основа (сажди и гума арабика). От гледна точка на рентгеновите лъчи и стандартната мултиспектрална фотография, овъгленият папирус и въглеродните букви имат идентична плътност и химичен състав. Числата и химическите анализи дълго време не потвърждаваха възможността тези два слоя да бъдат разграничени чрез стандартни оптични сензори.
Точно тук се намесва индустриалният подход на съвременните софтуерни платформи и изследователски консорциуми. Вместо да се разчита на субективното око на изследователя, се прилагат алгоритми за машинно обучение, обучени да откриват микроскопични разлики в текстурата и релефа на местата, където мастилото е попило в папирусните влакна. Текстовата база данни се извлича чрез 3D сканиране в Diamond Light Source – националния синхротрон на Обединеното кралство, разположен в Оксфордшир. Тази машина работи като гигантски микроскоп, ускоряващ електрони до релативистични скорости, за да произведе светлина, която е десет милиарда пъти по-ярка от слънцето. Чрез този ресурс свитъкът PHerc.172, съхраняван в библиотеката Бодлиан, е бил нарязан виртуално на хиляди микроскопични слоеве, без кутията му да бъде отваряна физически.
Тази методология изглежда логична, но има един проблем, който често се спестява в официалните съобщения за пресата. Машинното обучение изисква огромни масиви от предварително въведени данни за обучение (ground truth). Ако алгоритъмът бъде обучен грешно, той може просто да започне да „халюцинира“ гръцки букви там, където има само гънки на овъгления материал. Според наличната информация от Бодлианската библиотека, екипът на професор Брент Сийлс е използвал усъвършенствани невронни мрежи, които анализират дебелината на слоевете и изкуствено изравняват деформираните от натиска повърхности. Това е тежък изчислителен процес, изискващ сървърни мощности, с каквито малко хуманитарни факултети по света разполагат. Това обяснява защо проектът се финансира и движи основно от частни капиталисти от Силициевата долина чрез конкурси и наградни фондове, а не по линия на традиционните европейски академични грантове.
Геополитика на античното наследство и оксфордската следа
Свитъкът PHerc.172 не е попаднал в Оксфорд случайно. Неговата траектория отразява класическата имперска логика на разпределение на културни ценности през XIX век. След откриването им в Неаполитанското кралство, част от свитъците се превръщат в разменна монета в дипломатическите отношения. Няколко бройки са подарени на британския крал Джордж IV (тогава принц-регент), който финансира ранните изследвания и опити за разгръщане. Впоследствие тези артефакти са прехвърлени в Бодлианската библиотека в Оксфорд, където остават консервирани в продължение на две столетия. Други части от същата колекция се намират в Националната библиотека в Неапол и в Института на Франция в Париж, където френски екипи също се опитват да прилагат подобни дигитални технологии за анализ на своите фондове.
Интересно е, че по-ранните публикации за студенти, дешифрирали фрагменти от парижките свитъци, показаха сериозно конкурентно напрежение между различните изследователски групи. Контролът над алгоритмите за дешифриране всъщност е контрол над правото на първа публикация на текстове, които могат изцяло да променят представата ни за епикурейската философия и елинистическата наука. Който притежава софтуерния ключ, той притежава и правото да пише новата история на античната мисъл.
Самите дешифрирани фрагменти до момента са твърде оскъдни, за да се правят генерални заключения, въпреки ентусиазма на старшия изпълнителен директор на библиотеката Бодлиан Ричард Овенден. Откриването на гръцката дума Διατροπή (диатропа), която се превежда като „объркване“, „вълнение“ или дори „начин на живот“ в зависимост от контекста, както и на глаголната форма τυγχαν (от τυγχάνω – случва се, съвпада), показва единствено, че текстът е философски прозаичен, вероятно принадлежащ на Филодем от Гадара – епикурейски философ, чиито произведения съставляват по-голямата част от херкуланската библиотека. Данните, че външните слоеве са по-добре запазени от вътрешната сърцевина, обаче противоречат на някои по-ранни хипотези, според които вътрешността на свитъците е била защитена от термалния шок на пирокластичния поток. Това означава, че разпределението на щетите в папирусите е неравномерно и зависи от специфичното съдържание на влага в момента на херметизацията им под пепелта.
Технически детайли и производственият ритъм на древния писар
Един от най-любопитните изводи от анализа на мастилените следи в PHerc.172 е чистата логистика на писането. Алгоритмите са успели да регистрират интензитета на въглеродния слой и да изчислят, че писарят е потапял своята тръстикова писалка (каламус) средно веднъж на всеки два реда. Този детайл сваля античната култура от пиедестала на абстрактната естетика и я поставя на нивото на занаятчийското производство. Писането на свитък е било физически нормиран труд, обвързан с качеството на мастилото, вискозитета на течността и капацитета на папирусната повърхност да абсорбира влагата без разливане.
Освен това, изследователите все още търсят т.нар. колофон – финалния раздел на свитъка, където традиционно се изписват името на автора и заглавието на произведението. В античността свитъците са се навивали с началото навътре, което означава, че краят на текста (и колофонът) се намира в най-дълбоката, най-силно притисната и овъглена част на цилиндъра. Ако машинното обучение не успее да преодолее деформацията на вътрешните слоеве, където папирусът е слят в монолитна маса под тежестта на вулканичните пластове, заглавието на PHerc.172 може да остане неизвестно, въпреки разчитането на отделни пасажи.
Този технологичен процес показва, че хуманитарното знание вече е изцяло зависимо от капацитета на хардуера и софтуерните инженери. Без синхротрони, без суперкомпютри и без алгоритми за филтриране на изображения, класическата филология достига до своя естествен материален лимит. Спасяването на древните текстове не става чрез препрочитане на стари преводи, а чрез тежка инженерна работа в лабораториите, където миналото се извлича милиметър по милиметър от въглеродната месомелачка на времето.