Съветският опит от 1959 г.: Как държавното планиране сблъска автомобила с небето
Идеята за автосамолет не е запазена марка на силициевите предприемачи. Преди повече от шест десетилетия държавното планиране в СССР прави опит да реши проблема с липсата на пътна инфраструктура в труднодостъпните региони именно чрез летателни автомобили.
През януари 1959 г. Министерският съвет на СССР излиза с постановление, с което възлага на Централния научноизследователски автомобилен и автомоторен институт (НАМИ) разработването на превозно средство на въздушна възглавница с полезен товар от 500 до 1000 кг. В проекта са включени специалисти от самолетостроителните заводи. Концепцията предвижда машината да се движи над блата, сняг и водни повърхности, преодолявайки липсата на асфалт. Списание „За рулем“ през януари 1962 г. излиза с обширен материал, в който автосамолетите се разглеждат като близка перспектива за масовия транспорт.
През същата 1962 г. в Горковския автомобилен завод под ръководството на главния конструктор Алексей Смолин и с прякото участие на НАМИ е построен експерименталният ГАЗ-16. Машината представлява хибрид: на шосе се движи с конвенционални колела, задвижвани от хидротрансформатор, а при преминаване през тежък терен колелата се прибират хидравлично в каросерията.
За създаване на въздушна възглавница са използвани два нагнетателни вентилатора, задвижвани от 8-цилиндров двигател със 195 конски сили от луксозната лимузина ГАЗ-13 „Чайка“. В капака са монтирани и два допълнителни маршеви винта за хоризонтално движение.
Тестовете на ГАЗ-16 разкриват фундаментални инженерни недостатъци. Височината на въздушната възглавница е едва 15 сантиметра. При преминаване през висока трева, канавки или неравности въздушният поток под каросерията се разсейва, машината губи подемна сила и "полягва" на дъното си. Разходът на гориво надхвърля 40 литра на 100 километра, а сложността на двойната трансмисия прави поддръжката невъзможна извън заводски условия. Проектът е затворен, а построените образци са разглобени.
Ентусиазмът обаче не угасва напълно. През август 1987 г. на летище Тушино се провежда Всесъюзният преглед на любителското самолетостроене SLA-87. На него са представени 107 оригинални летателни апарата, като 60 от тях преминават успешно летателни изпитания. В Рибинск конструкторът Пьотър Антипов разработва проекта „Автоплан 8M“ — автомобил със сгъваеми крила и изчислена максимална скорост от 250 км/ч. При изпитанията през 1993 г. прототипът показва стабилност на пистата, но икономическият срив през 90-те години окончателно спира финансирането.
Инфраструктурният пропаст и пазарният вакуум: Къде всъщност умират прототипите
Разликата между американския и съветския подход не е в инженерната дарба, а във финансовия механизъм за продажба на идеи. В държавно управляваната икономика проектът за летяща кола умира в момента, в който техническият съвет на министерството реши, че разходите за единица полезен товар са икономически неоправдани спрямо изграждането на стандартен път или закупуването на хеликоптер Ми-8.
При капитализма на венчърните фондове проектът не се нуждае от незабавна икономическа ефективност, за да съществува. Той се нуждае от медийно внимание, което покачва оценката на акциите на компанията майка. Илон Мъск използва прототипа на Roadster със студени двигатели като инструмент за привличане на капитал и висококвалифицирани инженери към своите основни бизнеси — производството на батерии, сателитната мрежа Starlink и ракетните системи Starship.
В крайна сметка и двата модела се сблъскват в една и съща стена — липсата на масов купувач. Цената на задвижващата система, поддръжката на реактивни или роторни възли и нуждите от специализирано гориво или високоволтови зарядни станции правят летателния автомобил непосилен за средния потребител. Ако цената на един полетен час надхвърля неколкократно цената на стандартния таксиметров превоз или билета за влак, пазарът остава ограничен до тесен сегмент от колекционери.
Културният капан на миналото и синдромът на Жената на Лот
През 2009 г. на екран излезе филмът „Черна мълния“, продуциран от Тимур Бекмамбетов. В него главният герой управлява летяща ГАЗ-21 „Волга“, съоръжена със секретен съветски ракетен двигател. Показателен е фактът, че когато съвременното кино поиска да визуализира технологичен прорыв, то не създаде футуристична форма, а прибегна до естетиката на 50-те години на миналия век.
Това явление показва дълбока носталгична зависимост. Общественото съзнание постоянно се връща към епохата на космическата надпревара, когато инженерните решения се вземаха без оглед на непосредствената възвръщаемост на инвестициите. Подобно на библейската история за жената на Лот, която се превръща в стълб от сол, защото се обръща назад към напускания град, технологичната култура остава блокирана, когато търси бъдещето си единствено в архивите на минали постижения.
Бъдещето на транспорта най-вероятно няма да изглежда като летящ лек автомобил с ракетни дюзи или сгъваеми крила. То се развива в посока на автономни електрически релсови системи, високоскоростни магистрали и оптимизиран градски транспорт. Опитите колата да бъде качена в небето с помощта на сгъстен въздух или въздушни възглавници остават завладяващ инженерно-маркетингов спектакъл, който генерира заглавия в медиите, но спира пред границите на елементарната физика.
