Биологическата цена на изолацията
Откриването на ново, значително по-старо находище в Мата Менге пренареди пъзела. Намерената там фрагментарна долна челюст и зъби, датирани на около 700 000 години, показват същество, което вече е било с размерите на класическия Homo floresiensis, но с морфологични белези, директно свързващи го с яванския Homo erectus.
Това окончателно затвори хипотезите за непозната миграционна вълна от австралопитеци от Африка. Анатомичното съпоставяне сочи, че Homo floresiensis е просто бързо и екстремно смален потомък на erectus. Механизмът зад тази трансформация е добре известен в зоологията като островен джуджезъм (insular dwarfism).
На остров с площ 13 500 квадратни километра тропическата гора е изключително бедна на достъпни калории. В отсъствието на едри хищници от рода на големите котки, биологическото предимство на голямата телесна маса и високия енергиен разход за поддръжка на голям мозък бързо се превръща в пагубен дефицит. Мозъкът консумира близо 20% от базовия метаболизъм на тялото. Когато ресурсите са ограничени, естественият подбор драстично изрязва излишното.
Тектоничен натиск и технологичен застой
Интересен е фактът, че в продължение на близо 700 000 години каменната технология на Флорес практически не претърпява развитие. Намерените артефакти представляват грубо отщепени кварцитни и кремъчни ядра – технологично ниво, напомнящо за най-ранната Олдувайска култура.
Това изглежда логично на пръв поглед, но има един сериозен антропологичен проблем: предците на тези същества (Homo erectus) са разполагали с по-сложни техники за обработка на камък. В изолацията на Флорес се наблюдава ясен процес на технологичен и културен регрес. Липсата на външна конкуренция, отсъствието на опасни мегафаунни хищници (с изключение на комодските вариани и изчезналите гигантски щъркели Leptoptilos luconensis) и намаляването на мозъчния капацитет са довели до опростяване на инструментариума до минимално необходимото ниво за оцеляване.
Геологическият архив на региона показва серия от масивни вулканични изригвания. Най-голямото от тях – катастрофалното изригване на супервулкана Тоба на остров Суматра преди около 74 000 години – оставя дебел слой пепел в целия регион. Въпреки първоначалните хипотези, че Тоба е унищожил хобитите, археологическите разрези в Лианг Буа показват, че те са продължили да обитават пещерата и след това събитие. Тяхната крайна точка не е поставена от климатична катаклизма, а от пристигането на нов вид с по-добра логистика и значително по-ефективно оръжие.
Пробойните в теориите за ранната човешка миграция все още стоят отворени. Фактите от Флорес, Сулавеси и Лусон просто показва, че родът Homo е бил много по-пластичен и податлив на биологичен регрес, отколкото прогресивните модели на XIX и XX век се опитваха да ни внушат.
