Човешката илюзия за обективност се срива още на ниво сетивна рецепция. Повечето хора възприемат слуха си като безупречен записващ уред, който предава звуците от околната среда с точността на лабораторен микрофон. В действителност това, което определяме като акустична реалност, е субективен продукт на една течна биологична система, затворена в слепоочната кост — най-плътната и труднодостъпна част от човешкия череп. Вътрешното ухо не работи във вакуум; то зависи от захранването с кислород през микроскопични капиляри, от налягането на ендолимфата и от постоянния неврологичен натиск на вегетативната нервна система.
Лабиринтът на вътрешното ухо съдържа така наречената кохлея — спирален костен канал с дължина малко над три сантиметра при възрастен човек, изпълнен с две различни по химичен състав течности: перилимфа и ендолимфа. Когато звуковата вълна премине през външния слухов проход и удари тъпанчевата мембрана, тя не се превръща автоматично в звук. Три специфични костици в средното ухо — чукчето, наковалнята и стремето — действат като лостова система, която усилва механичното налягане над двадесет пъти, за да може да раздвижи плътната течност в кохлеята през т.нар. овално прозорче.
Тук физиката среща биологичните лимити. Вътре в кохлеята се намира Кортиевият орган, изграден от хиляди микроскопични власенцеви клетки (конусни и цилиндрични), разположени върху базалната мембрана. Базалната мембрана има различна ширина и твърдост по своята дължина: в основата си тя е тясна и твърда, което я прави чувствителна към високите честоти, докато към върха (хеликотремата) става по-широка и гъвкава, откликвайки на ниските честоти. Движението на течността огъва тези власинки, отваряйки йонни канали в техните мембрани, което предизвиква влив на калиеви йони и генерира електрически потенциал. Това е чиста биофизика — механичното движение на течност се превежда в поредица от биоелектрически импулси, които пътуват по слуховия нерв към мозъчния кортекс.
Системата обаче има сериозен физиологичен проблем. Власенцевите клетки не се възстановяват. За разлика от епителните клетки на кожата или чернодробната тъкан, увредените слухови рецептори при бозайниците нямат капацитет за регенерация. С течение на времето, под въздействието на шумови натоварвания, съдови проблеми или токсични медикаменти, тези микроскопични власинки се пречупват и умират, оставяйки слепи петна в честотния спектър. Това обяснява защо с възрастта хората постепенно губят способността да чуват високите честоти, без дори да го осъзнават в началото.
