Когато говорим за професионалисти и любители си спомняме известния анекдот: „Не се доверявайте на професионалистите. Ковчегът е бил направен от любителя Ной, професионалистите са изработили Титаник“. Но това са само любопитни сентенции ползвани, за да се разнообрази понякога постното ни ежедневие. Латинската фраза е известна по-скоро в случаи ,когато професионалисти демонстрират учудващо незнание или неразбиране на доказани истини. Най-често се случва в света на изкуството, който свят по начало е силно субективен. Но въпреки своята субективност той има доказани параметри, които обуславят и разграничават едно произведение на изкуството от явен плагиат или опит за модернистично представяне на света без доказателства за приобщения към изкуството.
Като излезем извън света на чистите естетски спорове изведнъж с изненада виждаме, че подобни спорове могат да се използват на терена на…политическото противопоставяне. Не е нещо ново- познато е като „мека сила“ в политиката и касае образованието и изкуството. Най-често се забелязва когато определени псевдополитици се опитват да получават ползи от конюнктурно използване на доказани произведения на изкуството в съзнанието на младите хора. Пример можем да вземем от постоянното напрежение в българската литература и българската история от бурните трийсетина години на новото столетие.
През последните години говорейки за реформи в образованието (благовиден предлог!) някои усърдсващи на полето на педагогиката професори разбират реформите не като подобряване, опростяване, приближаване на материала до съзнанието на децата, а като промяна на съдържанието в угода на някои съвременни политически теории. Особено сега, когато се поставя въпроса за използването на един учебник по всеки предмет. Разбира се като говорим за промяна разбираме не учебниците по математика, химия, физика или биология. Слава богу, игривите напъни за промяна на половете не са стигнали до училищните учебници. Не, промяната касае само и единствено два предмета- история и литература
Тук не говорим разбира се какво значение имат траките за общата българска история или кога точно хан Аспарух е създал българската държава. Не, тази част от българската история не се оспорва. Явно е усилието някои страници от българската история (не от цялата история , а само тази след Освобождението) да бъдат пренаписани и прекроени за да се обслужи някакъв съвременен политически контекст. Става дума преди всичко за отношенията с Русия без значение как се казва тя и в каква политическа форма се явява. Щом има руска намеса в нашата история тя се обявява определено за негативна. Профанацията на сложните обществени процеси от Освобождението и след установяването на новата българска държава, през Първата и Втората световна война, та до ден днешен изпълнява една единствена роля- да се опита да създаде в българските млади хора (главно ученици от средното училище) картина на ужасно и безсмислено участие на Русия в историята на България. Тези опити имат свои върхови точки- като опитите на някакви самозвани историци (с български корен за съжаление) да предизвикат международен форум в който да се докаже, че ужасните, брутални убийства по време на Априлското въстание са измислици на русофилски настроени поети и писатели. Слава богу, българите все още не са стигнали до там да забравят на генетично ниво Баташкото клане, тъжните последици от Априлското въстание и Руско-турската освободителна война.
Но опитите не свършват с историята. Те разбира се съвсем резонно се прехвърлят върху литературата. И много правилно! Явно тези безумни и обезбългарени „учени“ прекрасно разбират, че ако не премахнат от съзнанието на младите хора нашите поети и писатели, нашите първи възрожденски будители, те няма да могат да заличат в народната памет цялата история на България от Възраждането до ден днешен. Удобен момент за тези действия може да се намери, например, като се премахне Денят на будителите и се замени с Хелоуин. Хем просто, хем весело, хем и на децата им харесва!
За да се получи това заличаване в съзнанието трябва първо да се промени литературата в учебниците. Как да стане това- разсъждават тези уникални „учени“ и стигат до извода, че не могат да се борят с чисто литературните качества на такива гении като Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и много други. По-просто е не да спорят с техните творби на полето на литературната критика, а просто да започнат да прокарват в учебния материал разсъждения за техния бит и характер. С други думи- дайте да ги омаскарим малко, пък след това на тази основа лесно ще премахнем и стихотворенията им. Трудна задача! Не завиждам на домораслите „кроячи“ на литературата, защото за разлика от много други области, в които нямаме изявени таланти, в поезията България има световни постижения. Няма да забравя първата международна среща на писателите от цял свят (с участието на Джон Чийвър, Евгений Евтушенко, Ана-Мария Матуте, Гор Видал, Марио Варгас Льоса, Чарлз Пърси Сноу, Уйлям Сароян) и след това рецитала на поетите, на който творбите на Христо Ботев и Никола Вапцаров бяха посрещнати редом с поезията на световни поети с аплаузи. Това разбира се не е единственият повод за световна оценка на българската поезия, но е много показателно като оценка на световно известните автори. Само ще допълня, за визуализация на разказа, че когато пуснат в супермаркета бутилирана минерална вода не трябва веднага да бързаш да затлачиш извора в планината. От него винаги ще има нужда!
Като разсъждавам за действията на гореспоменатите „учени“ отново си мисля, че ако тръгнем по шаблона на бита да кроим световната литература как да впишем такъв писател като Ърнест Хемингуей освен като пияница, международен побойник и женкар. Нобеловата награда е между другото. Или какво да кажем за великия поляк Адам Мицкевич, който не е чист поляк (майка му е еврейка), размотавал се е къде ли не по Европа, роден е в Литва и накрая умира в Истанбул. Това, че е написал „Пан Тадеуш“ е между другото. Ами известният присмехулко и подигравач на изтънчените аристократични нрави, Александър Сергеевич Пушкин. Женкар, че и на всичкото отгоре загинал на дуел. „Евгений Онегин“ може да го споменем между другото, като подробност от биографията.
Ако вървим така през световната литература сигурно ще намерим много битови подробности, които ще запълнят „научните“ трудове на тези доморасли и недовършени в изкуството си български „литературни учени“. За всеобщо успокоение ще кажа, че засега те се занимават само с българската литература. Явно тя им е по-удобна, защото за подобно участие в рамките на световната литература някъде може да получат силна литературна плесница. Например в такива страни като Полша, в които националните светини не се пипат по никакъв повод! В България това все още е безопасно занимание.
Но да се върнем на скандалите и омразите в литературната история. Понякога те силно заглушават великите произведения, но остават в историята само когато стават между велики творци. „Толстой ни обича!- тъжно споделя А.П.Чехов с младия Горки- А Достоевски го мрази!“ Горки така и не разбрал защо трябва да се страда по този повод, бил все още млад на литературното поприще. Да, любовта и омразата между силно изявени личности също може да бъде обект на разговор, но първо да видим кои са тези личности. В българската литературна история такива епизоди също не липсват, но за съжаление често те стават единствен повод за изследвания и академични спорове.
Какво мога да кажа на подобни силно изкушени „литературни историци“. Бих ги посъветвал първо да напишат такива стихотворения, от които дъхът да изгаря и сърцето силно да бие (Настане месец, луна изгрее…), или да напишат такива слова, които да останат като незаличим белег върху каменните постаменти на историята (Тоз който падне в бой за свобода…), или да обагрят с поетичната си кръв бялото поле на литературната слава (Понякога ще идвам във съня ти…). Сигурен съм, че ако успеят да го направят те ще спечелят двойно. Първо, успокоени от истинската литература ще забравят за своите не много качествени извън литературни стремежи. И второ- ще останат в литературната памет с нещо силно и красиво.
За тези, които не искат или не могат да го направят (все пак и за това се иска някакъв талант) ще напомня старата латинска поговорка: „Обущарю, не по-високо от обувките!“
