Палеонтологичната наука страда от един хрононичен недостатък – склонността да изгражда глобални теории върху шепа натрошени кости, извадени от сухия прах на полупустинни терени. Когато през 2021 година екип, воден от Музея по естествена история в Лондон и Университета в Бирмингам, публикува първоначалния анализ на Spicomellus afer, цялата хипотеза стъпваше на един-единствен фрагмент от ребро. Описанието изглеждаше смело, почти авантюристично: организъм от средата на юрския период (преди около 165 милиона години), при който костните бодли не просто са лежали в кожата, както е при всички известни последващи видове, а са били монолитно сраснали с самата костна структура на ребрата.
Новите изследвания върху фосилния материал от формацията Ел Мерс в района на мароканския град Булеман обаче добавят анатомични детайли, които правилно подреждат пъзела, но същевременно създават сериозни методически главоболия. Професор Ричард Бътлър и неговите колеги съобщават за откриването на допълнителни скелетни елементи, които потвърждават наличието на изключително масивни костни шипове, надхвърлящи 87 сантиметра в дължина. В биомеханиката подобно решение изглежда като абсолютен разход на ресурс. Да поддържаш почти метър костни израстъци, закрепени директно за гръдния кош, означава метаболитен лукс, който трудно се връзва със суровата логистика на оцеляването в юрските среди.
Въпросът тук не е в това колко странно е изглеждало животното, а в еволюционния график. Досега се приемаше за аксиома, щото ранните анкилозаври са били относително просто устроени животни с гранулирана кожна броня, а тежките шипове, яките около врата и ударните боздугани на опашката са се развили десетки милиони години по-късно, през периода креда. Присъствието на толкова комплексна и енергийно скъпа морфология в средата на юра подсказва, че или линията на тиреофорите е много по-стара, отколкото сочат наличните седименти, или палеонтолозите бъркат причинно-следствените връзки в адаптацията.
Има и друг момент, който си струва да се отбележи без излишен академичен патос. Всички познати анкилозаври от креда притежават броня, която има ясно изразена защитна функция – плътни костни плочи, интегрирани в дермата, способни да поемат натиск от челюстите на едри тероподи. При Spicomellus afer шиповете стърчат директно навън от ребрата, образувайки ветрилообразна структура. Ако хипотезата за половия подбор или демонстрацията на dominance е вярна, това означава, че раните представители на тази група са инвестирали калории и калций в социален сигнализинг, а не в реална балистична защита. Едва по-късно, с появата на по-специализирани хищници и промяната в фауната през креда, бронята се "опростява" и става функционално прагматична.
