Това изглежда логично на хартия, но съществува един чисто физически и биомеханичен проблем. Механичното натоварване върху ребрата при евентуален удар или дори при нормално движение с подобни 80-сантиметрови лостове би било огромно. Всяко странично натискане върху такъв шип би генерирало вектор на сила, способен да счупи самата кост на реброто в точката на срастване. Радиоизотопните изследвания и микроапотомните скънирания на намерените фрагменти не показват следи от патологични фрактури около местата на контакт, което означава, че тъканта е била проектирана да издържа тези напрежения. Как точно е функционирала тази дихателна система при подобно вкостяване на гръдния кош, за момента остава въпрос без твърд отговор.
Още по-съмнителна е хипотезата за наличието на "опашен боздуган". Изследователите посочват, че задната част на опашните прешлени показва вкостяване и вкораняване на сухожилията – така наречената "дръжка", която при по-късните анкилозаври държи тежката костна топка на върха на опашката. Но самият връх на опашката при екземпляра от Булеман липсва. Да се твърди със сигурност, че Spicomellus е имал пълноценно опашно оръжие 40 милиона години преди първите потвърдени екземпляри от креда, е стъпка, която стъпва повече върху аналогична логика, отколкото върху суров архивен материал.
В района на Северна Африка геоложките слоеве от средната юра са изключително оскъдни на добре запазени гръбначни останки. Добиването на фосили в формацията Ел Мерс се извършва при тежки теренни условия, често от местни търговци, което допълнително замърсява контекста на находките. Документацията за точното разположение на костите в стратиграфския стълб понякога страда от липса на прецизност, което налага допълнителни корекции при лабораторните анализи. Въпреки това, наличният материал е достатъчен, за да разклати спокойствието в класическите учебници по палеобиология.
Аналогични анатомични аномалии се наблюдават и при други групи организми, когато нов фосилен материал внезапно отваря пробойни в установената систематика, както беше разгледано наскоро в анализа за ранните морски влечуги и техните двигателни адаптации. Еволюцията рядко върви по права линия, каквато обичат да рисуват графиките в академичните доклади. По-вероятно е Spicomellus afer да е представител на странична, високо специализирана линия, която е експериментирала с радикална морфология, останала без пряко продължение в по-късните геоложки епохи.
Засега изводите трябва да се правят с необходимата дистанция. Едно е сигурно: находката от Мароко показва, че анатомичното разнообразие през юра е било далеч по-агресивно и нестандартно, отколкото ни се иска да вярваме. Останалото са хипотези, които чакат следващия багер или следващия разкоп в прахта на Атласките планини.
