Експериментални разминавания и логистиката на измерването
Защо тогава стандартната астрофизика продължава да настоява за физическото разширяване? Отговорът се крие в логистиката на самите астрономически наблюдения. Когато екипите, работещи с данните от свръхнови тип Ia, опитват да калибрират скалата на разстоянията, те използват математически корекции, за да изгладят отклоненията. Изчисленията се напасват спрямо хипотезата за ускорено разширение, за да се обясни защо по-далечните обекти изглеждат по-бледи, отколкото трябва.
Ако замените хипотетичния вектор на тъмната енергия с постепенно нарастваща информационна ентропия, експерименталната картина се подрежда без нужда от екзотични, неоткрити полета. Водещи квантови физици от десетилетия посочват противоречията между общата теория на относителността и квантовата теория на полето, но консервативният научен консенсус предпочита да добавя нови променливи в уравненията, вместо да постави под съмнение фундаменталния характер на класическото пространство-време.
По същия начин, наблюденията на барионните акустични трептения дават систематични отклонения на големи разстояния. Пространството не се разтяга физически като гумена лента; то просто спира да поддържа пълния запис за взаимовръзката между две точки. Времето се оказва не независима координата, а мярка за скоростта, с която локалната система губи данни за предишните си състояния.
В крайна сметка, физическите закони, архивите на наблюденията и измерванията на фундаменталната ентропия посочват една сурова реалност. Галактиките не се отдалечават в нищото с главоломна скорост. Те просто бавно отпадат от информационното поле на нашия сектор от Вселената, оставяйки след себе си само изгладен, студен спектрален шум.
