Каквато и да е конституция не е преграда срещу буйствата на тоя-оня случайник с цел злоупотреби с властта, като съдба. Тя не е и идеал, а си е само конституция и нищо повече. Която и да е конституция само определя обществените отношения, правата на личността и народа въобще. Но тя не е повече от отражение на съществуващите към даден момент – на нейното приемане – социални отношения и нито изяснява, а още по-малко пък разрешава социално-икономическите и политически въпроси, каквито след приемането й предстои да възникват. Наистина конституциите дават възможност чрез народно представителство да бъде определяна волята на народа. Но миналото достатъчно нагледно показва, че волята на народа е нещо крайно неопределено и в много случаи противоречи на идеята за неговото разумно и действително добруване. Достатъчно е по тоя повод да припомним Ваймарската конституция от 1919 г., която си съществува и през целия период от управлението на Адолф Хитлер, чак до 1945 г. И не е пречка след пожара в Райхстага за фюрера да издаде на 27.02.1933 г. указа „За защитата на народа и държавата”, с който отменя мандатите на 81 депутати от комунистическата партия, за да създаде необходимото мнозинство от 2/3 за изменение на конституцията, които позволяват приемането на „Закона за преодоляване на тежкото положение на хората и Райха” от 23.03.1933 г., първоначално с действие за срок до 4 години, но впоследствие многократно удължаван. (Само отбелязваме не във връзка с вече веднъж удължения срок и с информацията, че от сега премиерът провеждал консултации с коалиционните си партньори за удължаване на извънредното положение и след 13 май, приемайки, макар спонсорирана формацията му от немски фондации, не като проява на неговата и депутатите му историческа компетентност относно практиката на NSDAP, а за случайно съвпадението на датите досежно само с един ден разлика деня и месеца на заповедта му за създаване на т. нар. Национален оперативен щаб и с разлика само в годините датата за първоначалното приемане на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение на 23.03.2020 г.). Миналото показва също така, че от една страна народът твърде силно се нуждае от социално, политическо и умствено развитие, а в същото време от друга страна, от ръководители, които знаят и могат да го водят към разумен прогрес. А да се определи доколко този или онзи ръководител, една или друга обществена група не само изразява действително народната воля, но е и прогресивна, може само по социалните и икономически мерки и закони, които те прокарват в живота. В това отношение постоянна грижа на народа би трябвало да е, да се отнася строго критически към едни или други мерки и закони, доколко те съответстват или не на изискванията за съзнателни, научно обосновани подходи, които непременно водят към всенародно благоденствие.
В предишни публикации предупреждавахме за опасността от установяване на авторитарна власт и възраждане на тоталитарната система. Който не е разбрал да го информираме. След единодушния категоричен отказ от партиите, формиращи мнозинство в т. нар. Народно събрание да допуснат осъществяване на една от неговите основни функции – контрол над изпълнителната власт, с което по най-красноречив и недвусмислен начин беше демонстрирано отхвърлянето на конституционно установената форма на парламентарното управление, това вече е факт. Конституцията и законите са суспендирани. Защото какъв друг ефект би могло да има недопускането по нареждане на премиер от мнозинството на парламентарен контрол, освен елиминиране на опозицията, макар и нефелна, оставена формално да си кара на воля мандата, но що се отнася до упражняване на контрол – извън парламента. Управлението на държавата в такъв случай е функция на волята на един субект, който се разпорежда посредством сбирщина обслужващ персонал от т. нар. законодатели, разни „експерти” в това-онова, от което ако не нищо, твърде малко разбират, вкл. административен и полицейски апарат, медии, в т. ч. изследователи на общественото мнение като политолози, социолози, антрополози и какви ли не всичколози. Тук-там пригласят и упражняващи се в коментари и анализиране на една или друга отделни фрази от цялостни съчинения какво бил имал предвид този или онзи автор от представителите на най-светли умове на човечеството. И всякаква гнилоч от отрепки, които за шепа огризки са готови да олизват дори прахта от крачолите и калта от подметките на едно нищожество. Тук няма да се впускаме в подробен исторически преглед на явлението, което не е уникално вкл. за България, какъвто като по-вещи оставяме на историците. Ще си позволим само да споменем все по-общовъзприеманото и окачествявано от всички онези, които осъзнават ясно случващото се, че що се отнася за България в крайна сметка не се касае за друго, а за едно от най-примитивните по своята форма проявления на предварително заложена цел и набиращата скорост тенденцията към политическо преустройство с цел преразпределение на богатството на народите вкл. чрез извъникономически средства за принуда спрямо гражданите на всяка отделна страна като суверенна държава. А така също да напомним за неотделимия елемент от съдържанието на политиката, без какъвто нейното реално съществуване, ако не невъзможно е безсмислено за мнозинството граждани – правото като фундамент на държавността. Тъй като отсъствието на право делегитимира държавата като реален субект, олицетворяващ в една или друга форма което и да е обединение на човешка общност, превръщаща го в стадо. Според Алфред Еспинас: „Стадото е най-висшата социална група, която можем да наблюдаваме при животните. То е съставено, така изглежда, от семейства, но още от началото семейството и стадото се намират в антагонизъм, те се развиват в обратна пропорция.” (Des Sociétés animales, étude de psychologie comparée, 1877 г.). Едва ли който и да е, би могъл ако не нищо определено, да знае нещо със сигурност за семейните и други общностни групи на човекоподобните маймуни, сведенията за които преобладаващо пряко си противоречат. И това не е чудно, имайки предвид различните мнения, дори такива за дефинираните от една или друга гледна точка диви човешки племена. А маймунските общества могат да се наблюдават още по-трудно от човешките. Колко много те се нуждаят от критическа проверка и пресяване. Поради това, доколкото би трябвало да бъдат отхвърлени всякакви заключения в тази материя, основани на абсолютно ненадеждни сведения и изводи от тях, ще се въздържим и ние от изразяване на такова в това отношение.
Случващото се в България е най-яркото потвърждение за един от главните дефекти на една от така или иначе реално вече недействащи – Конституцията на Република България, стойността на съдържащите се не само в чл. 1 и чл. 4 разпоредби от която е сведена до формална. Става дума за липсата на конституционно установен механизъм за контрол от страна на единственият според нея притежател на държавната власт спрямо неговите избраници. Поради това считаме, иначе несъмнено благородната инициатива на неколцина, изразена чрез: https://www.peticiq.com/262297?uv=23231785 – конкретен повод за настоящата бележка, нека не ми се сърдят инициаторите, предварително за безрезултатна.
Какво друго биха могли да бъдат една или друга – вече съществуваща или в процес на търсене идеология, освен подмяна на типично религиозната с привидно рационална форма на легитимиращата сакрална власт, за каквато споменава Хабермас!? Обусловеният от неустановеността в периоди на трансформация песимизъм често формира възгледи, основани на неизвестността пред предстоящото, замъгляваща погледа и към миналото.
Откритието в човешките общества на идеята за правопорядък не е случайно, доколкото той цели и е призван да запази и съхрани общността. А така и отделния участник в нея. Защото ако не всеки отделен представител на човешкия род, все някои по-рано или по-късно са осъзнали, че за съвместно съществуване дори на екзистенциално ниво е необходима система от правила, вкл. установяваща в една или друга степен взаимно зачитане. Респ. санкциониране на техните нарушители. От такава гледна точка същественият въпрос в модерните, конституционно устроени като демократични общества, непосредствено свързан с властта, е не само кой и по какъв начин – пряко или посредством представители установява въпросните правила, съответно е оправомощен да налага санкции, но така също кой, а не по-малко значимо и как реално може да контролира онези, на които периодично посредством избор възлага тяхното осъществяване в процеса на обществено битие. Така погледнато, при отсъствие на механизми за контрол, въпреки каквато и да е конституция са възможни всякакви опити за присвояване от един или неколцина на властта. А това не води до различен резултат освен регрес, доколкото няма градивно, а разрушително действие спрямо конституцията като еманация на постигнато съгласие за съществуването на една политическа общност. Затова дори веднъж установено в каквато и да е форма автократично управление, то обективно е обречено. Тъй като налаганите от него ограничения не може да не породят недоволство, по-рано или по-късно нерядко изразяващо се и в крайни форми на прояви на отмъщение за упражняваното насилие – физическо или над волята, без каквото поддържането на такова управление е невъзможно. Понеже има и по-силни фактори от страха. Не само глада, а и стремежът към свобода. Поради това който си въобразява, че би могъл да управлява еднолично продължително и трайно необезпокоявано, вкл. макар да се преструва на благодетел проявявайки се като страхливец, без вътрешни или външни врагове, е глупак! Трябва да е ясно обаче, че: "Първото условие за свобода е отговорността на всички длъжностни лица за всички свои официални действия спрямо всеки един от гражданите пред обикновените съдилища и съгласно обичайното право." (Фр. Енгелс).
