По публикация на Михаил Магид. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Строителството на социална база и нейният неизбежен упадък
Режимът на Реджеп Тайип Ердоган в Турция и теократичният апарат на Али Хаменей в Иран дълго време разчитаха на сходна социално-икономическа матрица. В продължение на десетилетия Анкара изграждаше своята политическа хегемония чрез експанзия на така наречената „анадолска буржоазия“. Това бяха консервативни, провинциални малки и средни предприемачи от вътрешността на страната, чийто възход бе пряко захранван от Споразумението за Митнически съюз с Европейския съюз от 1995 година. В замяна на икономическата интеграция с западните пазари, Партията на справедливостта и развитието (ПСР) пренасочваше данъчните приходи към мащабни инфраструктурни проекти — магистрали, болници, държавни жилищни комплекси (TOKİ) и разширяване на мрежата от религиозните училища „Имам Хатип“.
В Иран, след 1979 година, Пасидарът (Корпусът на гвардейците на ислямската революция) приложи идентична схема за контрол, но през държавни фондации (Bonyad) и петролни субсидии. И при двата модела бе създадена огромна класа от обществени клиенти в провинцията, които получаваха социални асансьори в замяна на пълна лоялност към сунитския или шиитския политически проект.
Тази конструкция обаче започна да се руши под натиска на неоспоримите икономически показатели. В Турция поддържането на ниски лихвени проценти по директива на президентството доведе до инфлационен пик от над 85% през 2022 г. Последвалото рязко затягане на паричната политика от Централната банка на Република Турция (TCMB) през 2024 г. и вдигането на основния лихвен процент до 50% не успяха да овладеят базовата инфлация, която трайно се установи около 40%. Почти половината от работещото население в страната остана блокирано на минимална работна заплата, а прегряването на кредитния пазар прогони чуждестранните преки инвестиции (FDI).
В Иран ситуацията е още по-сурова: под ударите на санкциите на САЩ и финансовата изолация чрез SWIFT, над 70% от населението се намира под прага на бедността по данни на Световната банка. Петролният износ, насочен основно към независими рафинерии в Китай с големи отстъпки, вече не може да финансира вътрешния социален мир.
Ерозията на консервативния електорат е неизбежен процес.
Урбанизация, „зумъри“ и демографското изместване
Политическият ислям бе концептуално замислен като идеология на масите срещу западната секуларизация, но бе смазан от собствения си успех в урбанизацията. Преместването на милиони семейни средища от анадолските села към мегаполиси като Истанбул, Измир и Анкара, както и от иранските провинции към Техеран, Исфахан и Шираз, измени изцяло ценностната система на младото поколение.
В Турция т.нар. „Поколение Z“ или „зумърите“ израснаха в напълно дигитализирана среда, за която репресивният апарат и религиозните часове в държавните училища са анахронизъм. Според социологически проучвания в Иран над 70% от гражданите открито подкрепят отделянето на джамията от държавата — опустошителна присъда за теократичния модел, наложен след падането на Шаха.
Паралелно с демографското застаряване и спада на раждаемостта сред етническите турци и перси, се наблюдава висока раждаемост сред малцинствените групи. В Турция коефициентът на плодовитост сред кюрдското население в Югоизточен Анадол (провинции като Диарбекир, Ван и Мардин) се оценява на приблизително 1,7 пъти по-висок от средния за западната част на страната. В Иран подобна тенденция се наблюдава в Систан и Белуджистан, както и в кюрдските региони по западната граница.
В резултат на тези процеси религиозният универсализъм спира да функционира като спойка. Когато държавата вече не може да гарантира икономически просперитет, гражданите се връщат към първичните си идентичности — етнически и регионални.
