Миграционният натиск и новият радикален национализъм
Към вътрешнополитическите разломи се добавя и невиждан бежандски натиск. На територията на Турция пребивават близо 4 милиона сирийски бежанци, получили статут на временна закрила. Техният дял създава сериозна конкуренция на пазара на труда в нискоквалифицираните сектори и сред малкия търговски бизнес. Това доведе до естествена реакция — над 70% от турското общество настоява за незабавното им депортиране обратно в Сирия.
Тази обществена тревога роди нови политически субекти, като крайнодясната „Партия на победата“ (Zafer Partisi) на Юмит Йоздаг, която бързо спечели популярност чрез изцяло антимигрантска и етноцентрична реторика.
В Иран ситуацията с 3 до 4 милиона афганистански мигранти, преминали границата след завръщането на талибаните в Кабул през 2021 г., създава подобно социално напрежение. Пристигането на евтина работна сила от Афганистан изостря негативните настроения сред персийското население в големите градове, докато държавата използва мигрантския ресурс за запълване на критични сектори в икономиката.
Реакцията на управляващите елити и в двете страни е идентична — репресии срещу политическите опоненти. В Турция съдебната система бе използвана за неутрализиране на ключови фигури от опозицията. Кметът на Истанбул Екрем Имамоглу от Републиканската народна партия (CHP) бе подложен на поредица от съдебни преследвания, въпреки че социологическите проучвания трайно го поставят с 5 до 10 процентни пункта пред Ердоган при директен сблъсък. Лидерът на прокюрдската партия HDP/DEM Селахатин Демирташ остава в затвора от години, а десетки избрани кюрди-кметове бяха заменени от държавни назначения (кайюми).
Подобни мерки временно замразяват процеса, но напълно разрушават институционалната легитимност на властта.
Етническите разломни линии: Взривът на периферията
Истинската опасност за Анкара и Техеран не се състои в смяната на една управляваща партия с друга, а във вероятността от териториален и етнически разпад по сирийски и иракски сценарий.
Турция е изправена пред кюрдския въпрос, който обхваща между 15 и 20 милиона граждани, както и пред специфичните искания на алевитското малцинство (оценявано между 4 и 8 милиона души). Алевитите, със своята силно секуларна и синкретична традиция, исторически са изтласкани от държавния апарат в полза на сунитското мнозинство. В същото време кюрдските региони настояват за езикова и културна автономия — искания, които държавата квалифицира като пряка заплаха за националната сигурност и ги свързва с Кюрдската работническа партия (ПКК).
В Иран етническата картина е още по-ронена. Етническите перси съставляват едва около половината от населението. Южен Азербайджан (иранските провинции Източен и Западен Азербайджан) е населен от над 15–20 милиона ирански азербайджанци, чиито пантуркистки настроения се засилват под влиянието на Баку и Анкара. На запад са иранските кюрди, на югозапад в Хузестан — арабското малцинство, а на югоизток — белуджите в Систан и Белуджистан. Всички тези периферии страдат от систематично пренасочване на финансови ресурси към централните персийски провинции (Фарс, Исфахан, Техеран).
Локалните въстания в периферията стават хронични.
Сблъсъците между силите за сигурност и белуджките сунитски групировки (като „Джайш ал-Адъл“), съчетани със стачки в нефтопреработвателните заводи в Абадан и Асалуе, показват, че централната власт губи контрол върху икономически критични зони. Когато държавната идеология не може да послужи за мост между тези групи, национализмът на мнозинството предизвиква реактивен национализъм у малцинствата.
