Годишнината, която трябваше да подчертае американско-германското единство, се превърна в трансатлантически скандал - и това не е случайно. Преди 30 години, на 9 ноември, Берлинската стена всъщност падна и това събитие се превърна в символ на„западния триумф в Студената война“. Въпреки това САЩ и Германия се сблъскаха заради статията на ръководителя на МВнР на Германия и въпроса за поставянето на статуя на Роналд Рейгън в Берлин, пише наблюдателят на Bloomberg Хал Брандс.
"Този дебат ще бъде лесно забравен, но това означава, че няма консенсус и от двете страни на Атлантическия океан за това, кое доведе до края на Студената война. Това ще се отрази на настоящата геополитическа стратегия на САЩ и отношенията й салиансите", отбелязва авторът.
Цялата суета започна в началото на ноември, когато Хайко Маас написа статия, в която отдаде дължимото на обединението на Европа след Студената война на всички, с изключение всъщност на САЩ. Няколко дни по-късно Държавният департамент показа статуята на Роналд Рейгън - американският президент, който призова Горбачов да "разруши тази стена" - в посолството на САЩ в Берлин.
Самият избор на местоположението говори много, защото берлинчани и градските власти дълго време се съпротивляваха на опитите на САЩ да издигнат тази статуя на друго място, като в крайна сметка американската страна нямаше друг избор, освен да я постави на територията на посолството.
Този епизод накара някои американски коментатори да обвинят Германия в неблагодарност. Без съмнение, продължава Брандс, след като чуха това, много европейци вдигнаха очи към небето: в края на краищата е трудно да наречем самите американци напоследък рицари на трансатлантическата солидарност. Много по-показателно е обаче как този дебат се използва, за да се подчертаят различията в това, как европейците и американците разбират същността на „победата на Запада в студената война“.
Рейгън обичаше да описва стратегията в този конфликт с израза „мир чрез власт“. Като цяло американците са склонни да вярват, че основната променлива на това уравнение е именно силата. Защитавайки „свободния свят“ и сдържайки „съветските военни амбиции“, САЩ доказаха, че разрастването на комунизма няма да успее. След като изгради военната си мощ в края на 70-те и 80-те години, както и водейки икономическа, идеологическа и тайна война срещу „Съветската империя“, Америка засили натиска срещу изтощения си враг и помогна за демонтирането на желязната завеса. В тази версия на събитията Рейгън е главният герой: именно неговата чистота на моралните принципи и готовността му да отблъсне „империята на злото“ подготвиха почвата за „чудесата на 1989 г.“.
В същото време много европейци имат различно мнение: те поставят основния акцент върху елемента „мир“. Да, военната сила и здравина на НАТО изиграха важна роля. В тази версия на събитията обаче усилията за изграждане на мостове със съветския блок, установяване на лични контакти и търговски връзки и конструктивната дипломация в крайна сметка промениха комунистическия свят.
Източната политика на Германия и споразуменията от Хелзинки в областта на сигурността, търговията и правата на човека проправиха пътя за мирни реформи и перестройка. В подобна презентация Рейгън се появява като стереотипен войн от студената война, който въпреки това промени решението си и заложи на търпеливата дипломация с Горбачов.
Подобно описание на възгледите на САЩ и Европа за Студената война, разбира се, е карикатура, признава Брандс. По време на Студената война ключовите съюзници на САЩ в НАТО понякога провеждаха много по-ястребова политика от Америка. Независимо от това, тази характеристика разкрива основните разногласия около „великия триумф на Запада“.
Според наблюдателя и двете страни в известна степен са прави. От разсекретените американски и съветски документи става ясно, че цялостната офанзива на Рейгън в началото на 80-те години всъщност върна инициативата на Запада в студената война и в крайна сметка убеди съветските лидери да започнатнамаляване на напрежението при американските условия. Съветските чиновници разбраха, че тяхната „икономически застояла и технологично изостанала страна“ няма да издържи следващата надпревара във въоръжаването със САЩ.
Въпреки това, продължава Брандс, не трябва да се забравя, че икономическото и дипломатическо сътрудничество също помогна за разрушаването на желязната завеса. Клаузите за правата на човека, включени в Хелзинкското споразумение, станаха знаме на дисидентите, които в крайна сметка разпаднаха Организацията на варшавския договор. Личните връзки помогнаха на източноевропейците да се докоснат до Запада и да разберат „доколко собственото им общество е вцепенено от комунистическата власт“. Едновременно с това предразположеността на Горбачов и обкръжението му към западното общество помогна да ги убеди в необходимостта от промяна на съветската система.
„Ако конфронтационната политика на Рейгън от началото на 80-те години постави Москва в затруднено положение, желанието й да води диалог с Горбачов в края на десетилетието убеди Кремъл да направи отстъпки“, подчертава авторът.
Накратко, западната стратегия беше успешна, защото беше хибридна. В него твърдите мерки бяха комбинирани с меки, които позволиха „смекчаването“ на съветската система чрез различни, но допълващи се методи. Тази история има двойствено отношение към сегашното положение на нещата.
Първо, като се има предвид, че САЩ са се нацелили към дългосрочно съперничество с Китай и Русия, те трябва да помнят, че принудата и диалогът могат да вървят ръка за ръка. Военната сила, идеологическото съперничество и икономическият натиск са задължителни за ограничаване на амбициозните авторитарни режими. По-меките аспекти на тази стратегия, като диалогът и въздействието върху гражданите на тези режими, имат не по-малко значение.
Ето защо призивите за забрана на китайските студенти да учат в американски университети са контрапродуктивни. Такива препоръки се основават на основателните опасения относно защитата на свободата на словото и интелектуалната собственост. Подобен ход обаче заплашва да лиши САЩ от важно геополитическо оръжие: способността да влияят на онези китайци, които са склонни да търсят знания в чужбина.
Второ, съюзите като цяло могат да се държат много по-умно от членовете им поотделно. По време на Студената война различните приоритети и възгледи на членовете на НАТО доведоха до формирането на компромисна стратегия, която беше много по-ефективна и по-подходяща за всички членове на блока, отколкото ако Вашингтон и европейците биха издърпали чергата към себе си. В момента американските чиновници все още търсят подход към Китай и Русия. Те обаче ще имат по-голям шанс за успех, ако разчитат на колективното мнение на широка коалиция от страни, заинтересовани да съдържат Пекин и Москва.
„Както се вижда от примера с историята на Студената война, „мъдростта на тълпата“ е приложима в геополитиката и в други въпроси. Възгледите на съюзниците могат да играят ролята на второ мнение, което ще доведе до формирането на по-интегриран подход. И докато търсенето на консенсус в рамките на широка коалиция може да бъде отчаяние, това може да доведе до това, че Америка ще събере под крилото си голяма група съюзници, които ще повишат ефективността на стратегията, както и цялостното влияние на Вашингтон. Ако успеят, САЩ и неговите приятели могат един ден да се върнат към самия спор, който се води сега - към спора благодарение на чия политика е одържана победа в голямата борба срещу автокрациите на 21 век.“, заключава Хал Брандс.
Превод: М.Желязкова
