Доктрината Лафър и изоставянето на съкращенията
Повратната точка настъпи в началото на 80-те години на XX век. Въвеждането на така наречената „икономика на предлагането“ (Supply-side economics) и популярната крива на Арт Лафър промениха трайно поведението на консервативния елит във Вашингтон.
Тезата, че намаляването на данъчните ставки автоматично ще генерира такъв икономически растеж, който сам ще компенсира загубата на приходи и ще стопи дефицита, се превърна в официална догма. На практика обаче това се превърна във фискално бягство от отговорност.
Икономистът Милтън Фридман неколкократно предупреждаваше, че действителното данъчно бреме върху обществено-стопанския живот не се определя от данъчния кодекс, а от дела на държавните разходи спрямо БВП. Ако държавата харчи 21% от БВП, тя взема този ресурс от икономиката – независимо дали чрез преки данъци, или чрез печатане на пари и продажба на облигации.
Изоставянето на борбата за съкращаване на разходите позволи на правителствения апарат да набъбва безконтролно, докато политическият капитал бе изразходван изцяло в медийни битки за данъчни облекчения.
Неоконсервативният обрат и „теорията на кореновия канал“
Към фискалния проблем през 80-те години се добави и идеологическият обрат, ръководен от неоконсервативните идеолози, сред които ключова роля изигра Ървинг Кристол. Неговата концепция отхвърли класическия консервативен стремеж към балансиран бюджет, наричайки го с присмех „политика на кореновия канал“ – болезнена, неприятна и избирателно неизгодна.
Неоконсерваторите наложиха новия консенсус:
- Запазване и разширяване на социалните плащания (Social Security, Medicare) за поддържане на изборната база;
- Постоянно увеличаване на бюджета на Пентагона и разходите за геополитическо присъствие зад граница;
- Едновременно с това – редовно намаляване на данъчните приходи.
Сглобяването на тези три елемента създаде математическа безизходица. Не съществува икономически модел, в който приходи от 17% от БВП могат трайно да поддържат разходи от 21% или 22% от БВП, без това да доведе до структурна дългова криза.
Инфраструктура на дълга и лихвеният капан
След 2008 г. и особено след мащабните фискални стимули по време на кризата от 2020 г., абсолютното ниво на американския държавен дълг надхвърли 34 трилиона долара.
Когато лихвените проценти бяха близки до нулата, поддържането на този дълг изглеждаше евтино. Но при доходност по книжата над 5%, математиката се променя драстично. Разходите за лихви по американския дълг вече надхвърлят годишния бюджет за отбрана, превръщайки се в една от най-големите позиции във федералния бюджет.
Според изчисления на бюджетни експерти, спиралата „дълг – лихва – нов дълг“ вече е задействана. При всяко падежиране на стари облигации с ниска лихва (напр. 1.5% или 2%), Министерството на финансите на САЩ е длъжно да рефинансира тези задължения чрез издаване на нови книжа с двойно по-висока доходност.
Липса на политически изход
В настоящия политически контекст във Вашингтон нито една от двете водещи партии няма реален план за ограничаване на фискалната криза. Всяка опит за реформа в задължителните разходни програми среща незабавен отпор от гласоподавателите, а всяка идеология за свиване на военните разходи се сблъсква с интересите на военно-промишления комплекс.
Така американската финансова система остава заклещена между необходимостта от нови заеми и намаляващия капацитет на глобалния пазар да абсорбира нови щатски книжа без допълнително повишаване на доходността.
