Енергийната примка: Прецедентът Куба и натискът върху инфраструктурата
Изслушването в Комисията по външни работи на Камарата на представителите разкри по-твърдите елементи от готвената стратегия. Постоянният представител на САЩ в ООН Майк Уолц директно посочи, че Никарагуа може да се изправи пред системни сривове в енергийната мрежа, аналогични на тези, които засегнаха Хавана.
Според американски оценки, уязвимостта на Манагуа произтича от зависимостта ѝ от доставки на горива и финансова подкрепа от Русия и Венецуела. В пресечна точка на споровете се превърна и реекспортът на стоки от никарагуанска територия към Куба — практика, която Вашингтон настоява да бъде прекратена, докато правителството на Ортега отрича да нарушава търговските норми.
Това се случва на фона на изострена реторика, включваща остри критики от страна на Манагуа срещу американските действия в Близкия изток и символични актове като намерението за преименуване на Мексиканския залив.
Сянката на договора „Брайън-Чаморо“ и карибските острови Маис
В никарагуанските аналитични среди се възобновиха дискусиите относно стратегията на САЩ в югозападната част на Карибско море. Във фокуса попаднаха островите Маис (Corn Islands), разположени близо до стратегическото пристанище Блуфийлдс.
Историческият контекст тук е от ключово значение. През 1914 г. чрез договора „Брайън-Чаморо“ Вашингтон получава 99-годишен наем върху островите Маис, както и права за изграждане на военна база в залива Фонсека и контрол върху бъдещ канален маршрут. Този договор беше официално анулиран чак през 1971 г. при управлението на Анастасио Сомоса Дебайле.
Днес опасенията в Манагуа са свързани с евентуален опит на САЩ да възстановят военноморското си присъствие в този периметър. Островите Маис контролират подходите към карибския изход на планирания трансникарагуански канал — геополитически актив, който Белият дом не желае да вижда под чужд контрол.
Битката за Трансникарагуанския канал: Китай, Русия и американският вето-рефлекс
Проектът за изграждане на алтернатива на Панамския канал през Никарагуа продължава да бъде основният дразнител за Вашингтон. След като първоначалните концесионни планове с китайския консорциум HKND буксуваха с години, Манагуа пренасочи концепцията към рамково сътрудничество с Пекин и Москва.
Американският подход залага на блокиране на проекта или налагане на външен контрол върху трасето. В този възел са оплетени и стари гранични търкания със съседна Коста Рика относно корабоплаването по река Сан Хуан.
През годините Вашингтон нееднократно е предлагал военна подкрепа на Сан Хосе — държава без постоянна армия — с аргумента за защита от никарагуански претенции. В миналото тези кризи бяха туширани с посредничеството на Мексико и Ел Салвадор, но днес геополитическият контекст е значително по-напрегнат.
Същевременно Манагуа успя да уреди морските си спорове с Ямайка в началото на 2000-те години и балансира претенциите на Колумбия в района на архипелага Сан Андрес, с което си осигури правна основа за контрол върху акваторията.
В отговор на зачестяващия натиск Даниел Ортега използва 46-ата годишнина от създаването на никарагуанския военноморски флот, за да подчертае, че армията и бреговата охрана остават основен гарант срещу външна намеса. Според официалните доклади, съвместните операции на флота и военновъздушните сили са спрели десетки тонове наркотични вещества, преминаващи през международните трафици.
За Манагуа обаче военноморският капацитет не е просто полицейски инструмент срещу картелите, а физическа бариера срещу чужд натиск в териториалните води. Доктрината Монро, в съвременния ѝ прочит, сблъсква американското възприятие за региона като „заден двор“ с новите реалности на многополюсния свят.
