Ако някой друг беше се изплезил като нея на САЩ, ние по български щяхме да кажем - голяма работа е. Когато обаче става въпрос за подобно изявление от страна точно на Урсула фон дер Лайен, то при нас нормалните европейци това няма как да не е свързано с едно леко претръскване все едно сме докоснали оголен кабел с ток. Особено щом чухме и великото хрумване по време на годишния доклад да се направи Канада асоцииран член и то точно по времето, когато отношенията й със САЩ са в най-изострена фаза. Въпреки че такова „животно“ като „асоцииран член“ въобще не фигурира в документите на ЕС. Да не говорим, че Канада даже не е и европейска страна. Тръмп впрочем не пропусна да се изкаже по въпроса и то в своя стил. А той от време на време се случва да прави това, за което се заканва.
Както и да го погледнеш, това си е нов прочит на старата урсулова идея, отдавна износвана в раницата й и на кого ли не предлагана, да направи Европа „отново велика“. Мъчи се лидерката ни, но все не й се отдава да намери верния път. Това да покажеш кукиш на САЩ и на Русия едновременно, вместо да се постараеш и с двете страни, преодолявайки пречките, да скрепиш едно дълговременно, гарантирано и ползотворно сътрудничество, може и да е оригинално като хрумване, но за съжаление със сигурност би причинило само доста неприятни последици в навечерието на есенно-зимния период. Най-вече за Европа или по-точно за западната й част заедно с украинския, нелегитимен анклав.
От годишния й доклад из пространството се прокрадна и друга нейна гениална идея, което тя с половин уста подсказа, но не пожела или може би се въздържа да я доразвие. Дощяло й се е явно да вкара нов член в договора на Европейския съюз, който да напомня на член 4 в НАТО и да дава възможност на ръководството на Европейския съюз в „кризисна ситуация“, както се твърди в предложението, да се намесва във вътрешните работи на отделна страна, член на ЕС. В това число, ако е нужно да се предприемат съответните мерки за овладяване на управлението в тази страна. Какво е „кризисно състояние“ и за каква по-точно криза става въпрос, засега още е пълна мъгла, в която е увита конкретиката. Но че след финансовата приумица за спестяванията ни се мисли и по този въпрос, това е факт.
С нейните амбициозни хрумвания понякога ми се струва – и не само на мен -, че Урсула вече съвсем се е отнесла и си е въобразила, че е „велик кормчия“ на ЕС, който пори вълните с европейския кораб, но без да знае, както си личи, накъде се е запътила. Да му мислим ние в трюма. Докато не се сетим един ден, че при подобни ситуации екипажите някога са се дигали на бунт, за да сменят капитана си и да опазят себе си. Това просто като исторически намек за добро настроение, но и като сигнал за беди, които и не предполагаме, че ще ни дойдат до главите.
Такива необмислени, изсмукани от пръстите си и насила втълпявани инициативи няма как да не оприличат Брюксел на оня „Дом номер 5“ от известния роман. С тази разликата, че на обитателите му все още не са навлекли усмирителните ризници, а са оставени за сега на сравнително лек режим. Тая болест си е чисто европейска, признаците й, може да се каже с достатъчна степен доказана диагноза, се проявиха още по време на минските споразумения. Докато Меркел, която си призна заболяването, както се казва, си седна на четирите букви, Джонсън не мирясва. Даже не се сеща, че е просто неприлично да продължава да се бърка в тези дела, след като е в момента една политическа нула. За малко обаче да го изтървем. Вместо обаче да благодари на руските ракетчици за прецизната атака, която демонстрираха удряйки съседния локомотив, а не неговия вагон, той в истерията си пак се закани да унищожи напълно Русия. Без дори да се замисли, че следващия път руснаците могат малко по-точно да ориентират ракетите си и да не пропуснат.
Другият виден пациент на въпросния Дом, разбира се, е фюрерът на Германия. Той вече е решил да върши нещата следвайки традициите на райха - чрез параграфи. Засега не е отрязал на никого главата, нито е обесил някого, все още вратите на Дахау са затворени, но е тръгнал, вижда се, нататък, след като взе в оборот думичката „цванг“. Този път като „бундесцванг“, в съответствие с параграф 37 от конституцията. И какво трябва да очакваме да се случи още - някой Мюнхенски пуч ли или да дойде нощта на дългите ножове в Християн-демократическия съюз? Това си е чиста проба заявка за следващото, което очаква немския народ като реформация на демократическите основи на обществото. Този параграф за „федерална принуда“, както би могло да се преведе „цванг“-а, в немската конституция – апропо, съшита някога от окупационните сили по техен тертип - е бил сложен за да защити в екстремна ситуация страната от насилия и политически погром, но съвсем не е бил предвиден като инструмент срещу другомислещи или срещу политически противници. За което се кани да го използва Мерц. Интересното в случая и непонятно за нормален човек е, че той си действа така, както счита за нужно и за правилно, без да го интересува нищо, като например, че 78% вече от немците не желаят да го видят даже, камо ли да го приемат като свой правителствен ръководител. Нито чува, нито вижда, не се оглежда дори, може би защото се бои да установи, до каква степен е омръзнал вече на всички, и на своите, и на опонентите си, и на целия си народ. Остави всичкото, но той като „щатен“ член на компанията от Дом номер 5 е носител на опасността да разпали голямата война в Европа. А няма кой да ги усмири – него и останалите. Оказа се, че Тръмп не може все още, а Путин не иска все още, а Си-зи-пин пък изчаква все още. И това е положението към момента.
в годишният доклад на нашата генералша, както я нарича професор витанов, беше посочено едно българско име. След което назованият пък се похвали, че е споменат като човек, на който се надява Урсула за бъдещите си планове. Тук обаче има друг казус, а именно, че, когато те хвали човек като Урсула фон дер Лайен в момента, след като в делата си европейски е затънала до шия в …, да не уточняваме, то похваленият е редно да се огледа и да не бърза тъпан да бие. Това потупване по рамото за сега не се знае как ще се отрази по-нататък на нашата външна пък и вътрешна политика. Във всички случаи е симптом на известна дезориентация. До скоро нашият премиер беше оставил впечатлението, че се гласи да стане един от реформаторите в Европейския съюз и да подкрепя в тази връзка намеренията на САЩ относно ситуацията в Европейския съюз. Сега май излиза, че отново се нареждаме сред отличниците на Брюксел. Това, разбира се, са доста предварителни разсъждения преди още да сме запрегнали. Все пак като познаваме нашия лидер, трябва да вярваме, че едва ли ситуацията би имала някакво негативно отражение върху нашите национални интереси. Оглеждането обаче е полезно действие във всяка една обстановка.
