Европейската политика около украинската война навлиза в странна фаза. В продължение на повече от четири години официалната линия на Брюксел беше изградена около натиск, санкции, военна помощ и обещания за стратегическо поражение на Русия. Днес същите политически кръгове все по-често говорят за необходимост от диалог, преговори и търсене на политическо решение. Промяната не е формална. Тя се вижда както в публичните изявления, така и в опитите Европейският съюз да намери собствен представител за евентуални разговори с Москва.
Повод за тези дискусии станаха и последните коментари на Владимир Путин в Астана. Руският президент беше попитан кой би могъл да представлява Европа в бъдещи контакти с Русия. Отговорът му беше показателен не толкова заради имената, които спомена, колкото заради критерия, който постави. Не става дума за институционална тежест, дипломатически протокол или заеман пост. Става дума за доверие.
Тази дума звучи почти архаично в отношенията между Русия и Европейския съюз. След 2014 г., а още повече след 2022 г., доверието постепенно беше заменено от механизми за натиск и взаимни обвинения. Москва многократно посочваше Минските споразумения като пример за провален политически процес. Допълнително напрежение предизвикаха по-късните признания на бивши западни лидери, че споразуменията са били използвани за печелене на време и укрепване на украинската армия. В Кремъл това беше възприето не като дипломатическа хитрост, а като доказателство, че подписите на европейските посредници не са достатъчна гаранция.
Защо Шрьодер продължава да присъства в разговора
Именно в този контекст Путин отново спомена името на Герхард Шрьодер. Бившият германски канцлер отдавна е превърнат в символ на неудобното минало за част от европейския политически елит. След началото на войната той беше подложен на политически и обществен натиск заради отношенията си с Русия и участието си в руски енергийни проекти.
За Москва обаче Шрьодер представлява нещо различно. Той се възприема като политик, който независимо дали е бил прав или не, е действал според разбирането си за германския национален интерес. От руска гледна точка това е качество, което става все по-рядко срещано в съвременната европейска политика. Проблемът е, че Европа трудно би изпратила именно него като свой представител. Това би означавало признание, че част от досегашната линия е била погрешна.
Кандидатите и ограниченията пред тях
Сред имената, които се обсъждат в европейските среди, се появяват председателят на Европейския съвет Антонио Коща, германският президент Франк-Валтер Щайнмайер, финландският президент Александър Стуб и бившият италиански премиер Марио Драги.
Коща има предимството на поста си. Формално той е сред най-високопоставените представители на Европейския съюз. Недостатъкът е, че практически няма сериозна история на отношения с Москва. Той може да представлява институцията, но не е ясно дали би могъл да изгради необходимия политически авторитет за толкова сложен процес.
Щайнмайер е обратният случай. Той познава руското ръководство от десетилетия и участваше пряко в дипломатическите усилия около украинската криза след 2014 г. Именно тук обаче възниква въпросът дали дългият опит е предимство или тежест. Част от преговорните формати, в които той участваше, завършиха без устойчив резултат. Това неизбежно влияе върху нивото на доверие.
При Александър Стуб ситуацията е още по-сложна. Финландия дълги години поддържаше специфичен модел на отношения с Русия. След присъединяването към НАТО обаче политическата карта се промени изцяло. От руска гледна точка Хелзинки вече се разглежда като част от северния фланг на алианса. Това ограничава възможностите на Стуб да играе ролята на неутрален посредник.
Защо Марио Драги се откроява
Сред всички споменавани имена най-сериозно внимание заслужава Марио Драги. Причината не е само в политическата му биография. Като ръководител на Европейската централна банка и по-късно като министър-председател на Италия той многократно е работил в условия на системни кризи.
Драги разбира не само политиката, но и икономическата архитектура на Европейския съюз. А именно там се натрупват проблемите. Европейската индустрия продължава да губи конкурентоспособност спрямо Съединените щати и Китай. Енергийните разходи остават високи. Германия изпитва затруднения в ключови промишлени отрасли. Натискът върху бюджетите расте заради военните разходи и програмите за превъоръжаване.
Тук има нещо, което не излиза в официалните лозунги. Докато Европа концентрира огромен политически и финансов ресурс върху украинския конфликт, част от собствените ѝ структурни проблеми продължават да се задълбочават. Именно за това предупреждава Драги в редица свои анализи през последните години. Според много наблюдатели той е сред малкото европейски фигури, които мислят едновременно за войната и за икономическото оцеляване на Европейския съюз след нея.
Изборът не е само за преговарящ
Дебатът за европейския представител изглежда като кадрови въпрос, но всъщност е много повече от това. Европа трябва да реши какво точно иска да постигне. Ако целта е продължаване на сегашната линия с нови дипломатически формулировки, изборът на посредник няма да промени почти нищо. Ако обаче се търси реален канал за политически разговор с Москва, тогава въпросът за доверието става определящ.
Затова спорът около имената всъщност е спор за бъдещето на самия Европейски съюз. Отговорът ще покаже дали Брюксел продължава да разглежда конфликта единствено като инструмент за геополитическо противопоставяне или започва да отчита и цената, която плаща собствената европейска икономика. Засега окончателен избор няма. И колкото повече се отлага това решение, толкова по-ясно става, че Европа не търси просто преговарящ. Тя търси нова стратегия за отношенията си с Русия.