Коста срещу Париж и Берлин: битката за химикалката
Вторият разлом, описан в дипломатическите течове около срещата, засяга сблъсъка между амбициите на председателя на Европейския съвет Антонио Коста и ревността на големите национални столици. Твърди се, че група държави е настоявала мандатът за преговорите да бъде връчен еднолично на Коста — опитен португалски политик и бивш министър-председател, чиято длъжност по договор включва външното представителство на Съюза на ниво държавни и правителствени ръководители.
Франция и Германия обаче категорично са отказали да предадат толкова чувствителен въпрос в ръцете на брюкселската бюрокрация. Причината не е в личните качества на Коста, а в старата структурна недоверчивост на Елисейския дворец и Федералното канцлерство в Берлин към институции, които не разполагат нито със собствени дивизии, нито с ядрени бойни глави, нито с национални бюджети.
Историята от последните дванадесет години дава достатъчно основания за този рефлекс. По време на преговорите за Минските споразумения през 2014 и 2015 г. (Минск-1 и Минск-2) в рамките на така наречения Нормандски формат тогавашният германски канцлер Ангела Меркел и френският президент Франсоа Оланд напълно игнорираха тогавашните ръководители на Европейската комисия и Европейския съвет. Брюксел беше повикан едва накрая, за да администрира санкциите и да отпуска финансови траншове, докато реалните политически параметри се чертаеха между Берлин, Париж, Москва и Киев.
Сегашният компромис — при който Коста потвърди публично, че Европа ще бъде представена от институциите на ЕС редом със страните от групата Е5 — представлява опит за примиряване на две несъвместими логики: желанието на Брюксел да изглежда като геополитически субект и отказа на големите държави да пуснат кормилото на собствената си сигурност.
Форматът Е5 и призракът на Лондон в европейската стая
Включването на Обединеното кралство в конфигурацията Е5 (Германия, Франция, Великобритания, Италия и Полша), определена от Коста като ядро на „коалицията на желаещите“, е най-показателният симптом за разпада на класическата архитектура на ЕС. След Брекзит през 2020 г. Лондон формално няма никакво отношение към общата външна политика на Съюза, не внася средства в общия бюджет и не е обвързан от решенията на Съда на ЕС в Люксембург.
Въпреки това британската дипломация и разузнаване, подкрепени от двустранните договори от Ланкастър Хаус с Франция и отбранителното споразумение „Тринити Хаус“ с Германия, се оказват незаменими за западноевропейския елит, когато става дума за сигурността в Източна Европа и Черноморския басейн. За Берлин и Париж британското присъствие в преговорния екип служи като противотежест срещу евентуални резки завои във Вашингтон и като гаранция, че ядреният фактор и разузнавателният капацитет на Лондон остават закачени за континента.
От друга страна, самото съжителство на петте държави вътре в Е5 крие дълбоки вътрешни пукнатини, които трудно могат да бъдат скрити зад общи комюникета. Полша, която отделя над 4 процента от своя брутен вътрешен продукт за въоръжаване, изгражда най-голямата сухопътна армия в Европейския съюз с южнокорейски танкове K2, гаубици K9 и американски системи HIMARS и Patriot, а летището в Жешов-Ясионка функционира като основна логистична артерия на западната помощ за Киев. За Варшава всяко замразяване на конфликта, което оставя руски войски по поречието на Днепър или Оскол, се възприема като пряка заплаха за собствената ѝ територия.
На противоположния полюс стои Италия. С публичен дълг, надхвърлящ 135 процента от БВП, и с тежка индустриална база в Ломбардия и Венето, която плати тежка цена за скъпите енергоносители след 2022 г., Рим има съвсем различен хоризонт на търпимост. Италианското правителство формално поддържа атлантическата линия, но в кулоарите на Брюксел редовно настоява за по-гъвкав дипломатически подход и за ясни финансови гаранции, че сметката за следвоенното възстановяване на Украйна няма да легне непропорционално върху южноевропейските данъкоплатци.
Как пет столици с толкова разнопосочни икономически и военни интереси ще изработят единна преговорна инструкция, при положение че дори по въпроса за доставките на крилати ракети с голям обсег като германските Taurus или френско-британските Storm Shadow/SCALP между тях липсва единомислие?
Съветници по сигурността вместо лидери: дипломация на ниско налягане
Детайлът, който разкрива истинската степен на предпазливост в Дъблин, е нивото на представителство. По твърдения на източник, цитиран от Politico, страните и институциите ще участват чрез своите съветници по националната сигурност, докато въпросът за прякото включване на държавните и правителствените ръководители остава умишлено отворен.
В съвременната европейска дипломация съветниците по националната сигурност — хората, които заемат ключовите кабинети във Федералното канцлерство в Берлин, Елисейския дворец в Париж, Даунинг стрийт 10 в Лондон, Палацо Киджи в Рим и канцеларията на полския премиер във Варшава — представляват идеалният буфер за политическо оцеляване. Те не са избирани пряко, не носят парламентарна отговорност по начина, по който я носят външните министри, и могат да водят поверителни сондажи далеч от камерите и микрофоните.
Изпращането на съветници вместо на лидери означава две неща едновременно. Първо, европейските столици признават, че предварителните контакти с Москва са неизбежни, особено на фона на динамиката в американската външна политика, където Вашингтон все по-открито демонстрира намерение да прехвърли основната финансова и военна тежест за Украйна върху Европа. Второ, нито един европейски лидер в момента не е готов да заложи политическата си кариера върху документ, който неизбежно ще включва болезнени териториални или статутни компромиси и ще предизвика остра реакция в собствения му парламент — било то в Бундестага, в Националното събрание или в Камарата на общините.
Ако разговорите на ниво съветници зациклят или изтекат в медиите под формата на скандални отстъпки, правителствените ръководители винаги могат да се дистанцират и да заявят, че става дума само за „технически обмен на мнения“. Но същата тази обратимост прави делегацията изключително уязвима пред един събеседник, който разполага с централизирана власт и ясен мандат.
Погледът от Москва: въпросът за войната, мира и истинския адресат
Реакцията от руска страна не закъсня и очерта основния проблем пред седемглавия европейски формат. Според изявления на високопоставен представител на президентската администрация в Москва, разпространени след новините от Дъблин, европейските държави се опитват да се включат в преговорния процес, но преди това трябва да решат какво всъщност искат — война или мир. От руска страна се твърди, че досега всички практически действия на европейските столици показват стремеж към продължаване на въоръжения конфликт.
Зад тази суха формулировка стои студена стратегическа сметка. В представите на руското военно-политическо ръководство страна, която финансира бюджета на противника, обучава неговите бригади, предоставя сателитно разузнаване и доставя артилерийски боеприпаси и бронетехника, не може да претендира за статут на безпристрастен посредник. За Москва европейските столици са пряк участник в прокси конфронтацията, а опитът им да се появят на преговорната маса чрез формата Е5 се разглежда като опит да не останат извън разпределението на следвоенната архитектура на сигурност, докато Вашингтон и Москва водят същинския разговор.
Възниква и чисто практическият въпрос какво всъщност може да предложи европейската делегация в една бъдеща сделка, без да има предварителното съгласие на Съединените щати. Ключовите лостове за натиск и размяна — контролът върху глобалните доларови разплащания, достъпът до американски технологии, стратегическият ядрен баланс и основният обем от сателитното и противовъздушното покритие над Източна Европа — се намират във Вашингтон, а не в Брюксел или Дъблин.
Единственият мощен коз, който физически се държи в европейски ръце, са замразените активи на Руската централна банка — около 190 до 210 милиарда евро, блокирани основно в белгийския клирингов депозитар Euroclear в Брюксел. Но именно около тези средства в ЕС цари парализа: Европейската централна банка във Франкфурт и финансовите министерства в Берлин и Париж многократно предупредиха, че директната конфискация на главницата би подкопала доверието в еврото като резервна валута и би предизвикала изтичане на суверенни капитали от Азия и Близкия изток. Така основният финансов коз на Европа се оказва до голяма степен заключен от собствените ѝ правни и пазарни страхове.
Фронтът, празните складове и сметката в Брюксел
Докато в Дъблин и Брюксел се чертаят схеми за преговорни екипи, ритъмът на дипломацията продължава да се диктува от изтощението на фронта и капацитета на военнопромишлените заводи. Бойните действия по направленията около Покровск, Купянск, Часов Яр и поречието на река Оскол през 2026 г. показаха границите на европейската индустриална мобилизация.
Въпреки многократните обещания на Европейската комисия и стартирането на механизми като Европейската програма за отбранителна промишленост (EDIP), производството на 155-милиметрови артилерийски снаряди и зенитни ракети в заводите на концерни като Rheinmetall, KNDS, MBDA и BAE Systems остава изправено пред недостиг на барут, специални стомани и квалифицирана работна ръка. Батериите за противовъздушна отбрана Patriot, IRIS-T SLM и френско-италианските системи SAMP/T изразходват прехващачи с темпове, които надвишават годишния капацитет на поточните линии в Отобрун и Бурж.
Успоредно с това финансовите инструменти на Брюксел буксуват под тежестта на вътрешните вета. Европейският инструмент за мир (European Peace Facility), чрез който се възстановяваха разходите на държавите членки за изпратеното в Украйна въоръжение, от месеци е блокиран от процедурни спорове, а дискусиите около новата многогодишна финансова рамка на ЕС сблъскват изискванията за огромни разходи за отбрана с недоволството на фермерите, индустриалните синдикати и социалните системи в Западна Европа.
В тези условия създаването на преговорния екип Е5 + ЕС в Дъблин изглежда не толкова като проява на сила, колкото като признание за изчерпване на досегашния модел. Европа търси вход към дипломатическата стая, преди военната и финансовата реалност да са направили присъствието ѝ напълно излишно.
Къде остават малките държави в новия континентален концерт
Решението от Дъблин отваря и една болезнена тема, която в София, Букурещ, Рига или Вилнюс предпочитат да не коментират на висок глас: връщането на Европа към логиката на „Концерта на великите сили“ от XIX век. Когато пет големи столици — едната от които дори не е член на ЕС — решат, че имат правото да договарят архитектурата на сигурност на целия континент, принципът на солидарност и равенство между държавите членки се превръща в празна декларация.
Балтийските републики, които най-силно настояваха за твърд курс и виждаха в лицето на Кая Калас гарант за своите интереси, се оказаха изолирани в момента, в който започна същинското раздаване на картите. Държавите от Централна Европа като Унгария и Словакия, които отдавна призовават за директни преговори с Москва, пък са изключени от процеса, въпреки че техните територии и енергийни трасета са пряко засегнати от всяко решение за транзит на газ и петрол.
В същото време държавите по Черноморския фланг — България и Румъния — носят тежестта на морската сигурност, охраната на въздушното пространство, разминирането в Черно море и развитието на Вертикалния газов коридор от Александруполис на север, без да имат нито един представител в стаята на съветниците по националната сигурност от Е5.
Никой в Брюксел не дава отговор на въпроса какво ще се случи, ако седемчленната делегация постигне предварителна рамка с Москва и Вашингтон, която впоследствие изисква ратификация или единодушно вдигане на санкции от всички 27 държави членки в Съвета на ЕС. Дали тогава изключените двадесет и две столици ще приемат ролята на послушни статисти, или кризата около преговорите за Украйна ще се пренесе директно в сърцето на Европейския съюз?
