По публикации на чуждестранния печат и анализи на германски политически институти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Правният капан на Лисабонския договор и илюзията за „капитална реформа“
Всеки опит за фундаментално преструктуриране на Европейския съюз се сблъсква не с липсата на политически аргументи, а със студената стена на процедурния механизъм. Планът, прокламиран от Алис Вайдел пред Европейския парламент в Страсбург, предвиждащ лишаването на Европейската комисия от нейната законодателна инициатива и прехвърлянето на цялата власт към Европейския съвет, изисква ревизия на учредителните договорености. По-конкретно – пълно преписване на Договора за Европейския съюз (ДЕС) и Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).
За да влезе в сила подобна корекция, е необходимо задействане на процедурата по член 48 от ДЕС. Това означава свикване на Конвент, последвано от Междуправителствена конференция и – най-важното – ратификация от абсолютно всички 27 държави членки. Някои чрез парламентарно гласуване, други чрез национални референдуми.
Да се вярва, че държави, които изцяло съществуват благодарение на кохезионните фондове и субсидии от Брюксел, ще подкрепят премахването на наднационалните органи, е проява на наивност. Или на чиста политическа сметка. Вайдел знае отлично, че консенсус по такъв въпрос е неизпълним. Следователно нейният план не е правен документ, а вътрешнополитически манифест, насочен към германския гласоподавател.
Защо Еврокомисията се превърна в неконтролируем административен чудовищен апарат
Първоначално създадена като скромен координационен комитет за въглищата и стоманата през 1951 г., днешната Европейска комисия се е превърнала в орган с прекомерни правомощия, който не носи никаква пряка изборна отговорност пред гражданите. При председателството на Урсула фон дер Лайен този апарат окончателно завладя законодателния поток. Брюксел започна да диктува енергийни структури, миграционни квоти и промишлени стандарти чрез директиви, заобикаляйки националните парламенти.
Според оценки на изследователи, над 60% от икономическото и социалното законодателство, приемано в Берлин, Париж или София, е просто транспониране на брюкселски норми. Този административен централизъм напълно скъса връзката с икономическата реалност.
Резултатът? Системна деиндустриализация. Докато цените на електричеството за промишлеността в СРГ са скочили драстично в сравнение със САЩ и Китай, Брюксел продължава да налага Зелената сделка (Green Deal), която изисква стотици милиарди евро нови инвестиции в неограничени срокове. Това не е просто бюрократична грешка; това е структурна неспособност за коригиране на курса.
Бюджетна рамка на ЕС (2021–2027) и искания за следващия период:
├── Многогодишна финансова рамка (2021–2027): 1,074 трилиона евро
├── Фонд за възстановяване (NextGenerationEU): 750 милиарда евро
└── Проектобюджет за следващия период (базово искане на ЕК): 1,8 трилиона евро
Битката за 1,8 трилиона евро: Берлин срещу Брюкселската сметка
Административното раздуване изисква все повече ресурси. За следващия седемгодишен бюджетен цикъл ЕК настоява за сума от порядъка на 1,8 трилиона евро. Тези апетити обаче се сблъскват с рецесията в основните държави донори. В Германия, където рейтингът на правителствената коалиция се срина до историческо дъно, а добрият старомоден индустриален модел пропада, идеята да се изпращат повече пари в Брюксел изглежда като политическо самоубийство.
Дори канцлерът Фридрих Мерц – човек без абсолютно никакви симпатии към AfD – е принуден да поддържа строга линия за ограничаване на вноската на Берлин. Предложението на Ирландия за свиване на тавана до 1,64 трилиона евро също се струва прекомерно за германското министерство на финансите.
Когато германският БВП показва нулеви или отрицателни стойности, финансирането на брюкселската апаратура спира да бъде въпрос на „европейска солидарност“. То се превръща в въпрос на бюджетен оцеляване.
