По публикации на медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Прагматизмът срещу хартиените пактове
Идеята за подписване на четиристранен договор за сигурност изглежда юридически излишна на фона на наличните двустранни механизми. Твърди се, че предложението на партия „Ватан“ (чието изборно влияние в самата Турция остава под 1% според официалните данни от последните парламентарни избори) цели по-скоро медиен ефект и вътрешнополитически натиск, отколкото реална дипломатическа реорганизация.
Въпросът е защо Анкара да поема юридически ангажименти, които биха блокирали търговския ѝ маневрен капацитет?
Турската държава, въпреки присъствието си в Алианса и разполагането на американско ядрено оръжие B61 във военновъздушната база „Инджирлик“, поддържа икономически връзки с Изтока, които не изискват административно подпечатване. По данни на турското министерство на търговията, стокооборотът между Анкара и Москва към края на 2025 г. се изчислява на около 49 милиарда долара. Основният компонент тук не са геополитическите декларации, а руският природен газ, влизащ през тръбопроводите „Турски поток“ и „Синьо поток“, както и строителството на четирите реактора VVER-1200 в АЕЦ „Аккую“ от държавната корпорация „Росатом“.
Този модел на чист прагматизъм функционира тъкмо защото няма обща идеологическа рамка. Ако Анкара влезе във формален военен съюз с Техеран, това автоматично създава застъпване на задължения по отношение на кюрдския въпрос и регионалното доминиране в Сирия (провинция Идлиб). Там войските на Асад, подкрепяни от руските ВКС и иранските проксита, от години стоят срещу поддържаните от Турция протурски формирования. Договорът би изисквал изчистване на тези противоречия — нещо, което никоя от страните няма намерение да прави на хартия.
Финансовите цифри и сухопътните коридори
Москва и Пекин натрупаха двустранен търговски оборот от около 220 милиарда долара, без да са подписали договор за взаимна военна защита. Финансовите транзакции минават през китайската система CIPS и руската СПФС, заобикаляйки SWIFT. Този процес не се нуждае от нови междудържавни институции, които само биха бюрократизирали логистиката.
Според източници от транспортния сектор, Международният транспортен коридор „Север-Юг“ (INSTC), свързващ руското пристанище Оля на Каспийско море с иранското пристанище Ензели и оттам до Бендер Абас на Персийския залив, е далеч по-важен за оперативната сигурност от всякакви пактове. Липсващата железопътна отсечка Решт–Астара (около 160 км), за която бе договорено руско кредитиране в размер на 1.3 милиарда евро, решава конкретни сухопътни задачи.
Но тук възниква проблем. Строителните работи по трасето Решт-Астара се бавят поради отчуждаване на земи и технически съображения в иранската провинция Гилан. Числата и инфраструктурните забавяния показват, че декларираната интеграция често се сблъсква с чисто теренни спънки.
Военно-техническото сътрудничество между Москва и Техеран — включително доставките на безпилотни летателни апарати от серията „Геран/Шахед“ и лицензираното им производство в Специалната икономическа зона „Алабуга“ в Татарстан — функционира без нужда от формален блок. Подобна формализация само би увеличила вторичния санкционен натиск върху финансовите институции на ОАЕ и Китай, през които минават част от разплащанията.
Балансът на Ердоган и защо НАТО е полезно за Анкара
За Анкара членството в НАТО е инструмент за геополитически рекет спрямо Брюксел и Вашингтон, а не просто ангажимент за отбрана. Чрез правото си на вето в Северноатлантическия съвет, Турция договаря отстъпки — от изтребители F-16 Block 70 от САЩ до екстрадиране на кюрдски активисти от Скандинавието.
Ако Турция напусне НАТО, тя губи този лост. Според турски коментатори, Воншното министерство в Анкара (Дипломатическият корпус на площад „Мустафа Кемал“) е наясно с тази математика.
Твърди се, че стратегическата автономия, прокламирана от Реджеп Таип Ердоган, разчита именно на тази двойственост:
- Покупка на зенитно-ракетни комплекси С-400 „Триумф“ от Русия през 2017 г. (сделка за $2.5 млрд.).
- Едновременно с това — доставка на ударни безпилотни комплекси Bayraktar TB2 за задвижване на външнополитическото влияние в Черноморския регион.
Тази игра на два фронта е възможна само докато Турция стои на прага между блоковете. Всяко официално влизане в източна военна оста унищожава ролята на Анкара като посредник, каквато тя бе при договарянето на Черноморската зърнена инициатива през 2022 г. или при размяната на пленници.
Липсата на единна система за командване
Военно-политически блок от типа на НАТО изисква оперативна съвместимост на оръжията, единни стандарти за комуникация и интегрирано командване. В случая с Русия, Китай, Иран и Турция подобно нещо е технически неизпълнимо.
Пекин разчита на свои собствени цифрови стандарти C4ISR и оборудване, произведено от Norinco и AVIC. Русия използва системи за управление на боя от типа „Созвездие“ и защитени комуникационни протоколи за своите въоръжени сили. Иран разполага с модифицирани съветски, китайски и собствени инженерни разработки, а Турция е напълно интегрирана в Link 16 — комуникационната мрежа на НАТО.
Няма как турски изтребител F-16, вързан към тактическата мрежа на Алианса, да координира действия в реално време с руски Су-35S или ирански J-10C, без това да доведе до изтичане на критични данни към Рамщайн или Пентагона. Поради тази причина дори съвместните военноморски обучения на Русия, Китай и Иран в Оманския залив („Морски пояс за сигурност“) носят главно тактически, а не стратегически интегриран характер.
Декларациите на политици от ранга на Догу Перинчек (лидера на „Ватан“) служат за сондиране на общественото мнение. Те показват докъде може да се разтегне антизападната реторика в турското общество, без държавата да поема реални военни рискове.
Конфликтът между Иран и Израел, както и ескалациите в Близкия изток, показаха рамките на това партньорство. Москва и Пекин оказват дипломатическа подкрепа за Техеран в Съвета за сигурност на ООН и координират позицията си чрез външните си министри. Но нито една от двете суперсили не изпрати свои войски или не пое пряк ангажимент за защита на иранската територия при евентуални удари.
Това е студеният изчисления на великите сили: партньорство — да, писмени гаранции за утрешния ден — не.
