Последните съобщения от фронта и от руските политически среди започват да се подреждат в една по-широка картина, която трудно може да бъде сведена само до ежедневните сводки за напредване на отделни подразделения или до поредната размяна на остри дипломатически реплики. В различни точки на конфликта се появяват признаци за нещо по-съществено – постепенно отпадане на ограниченията, които вероятно са съществували под една или друга форма през последната година.
Според публикуваните данни, руските части продължават настъплението в района на Константиновка. Самият мащаб на териториалното придвижване не изглежда впечатляващ на пръв поглед. Няколкостотин метра в градска среда не са нещо необичайно за този конфликт. Вниманието на военните наблюдатели обаче е насочено към друго – към факта, че руските сили постепенно достигат възли, които имат значение не толкова като квартали и улици, а като логистични центрове.
Войните рядко се решават от знамена върху административни сгради. Те се решават от складове, пътища, мостове, жп линии, ремонтни бази и възможността да се доставят снаряди навреме. Именно затова Константиновка отдавна привлича вниманието на щабовете. Градът е част от по-голямата система за снабдяване на украинските позиции в Донбас.
Твърденията за образуването и затварянето на нови джобове не могат да бъдат независимо потвърдени в пълен обем, но ако са верни, това означава допълнително натоварване върху и без това изтощената система за снабдяване на украинските части. В продължение на месеци западни анализатори от институции като Institute for the Study of War и Royal United Services Institute обръщаха внимание, че украинската армия постепенно се сблъсква с проблеми не само в количеството боеприпаси, но и в наличието на обучени резерви.
Тук има нещо, което не излиза напълно в официалните оценки. Ако украинската страна действително разполага със сериозни резерви, защо редица участъци на фронта изглеждат защитавани от разпокъсани групи вместо от добре организирани ешелонирани позиции? Ако резервите липсват, тогава възниква друг въпрос – колко дълго може да бъде поддържан сегашният модел на отбраната.
Сходна картина се описва и около Лиман, както и в района на Купянск. Отново става дума не за грандиозни пробиви, а за постепенно износване на противниковите позиции. Това е характерно за цялата кампания през последните две години. Вместо бързи маневрени операции наблюдаваме огромна месомелачка на ресурси, в която всяка страна се опитва да изтощи другата по-бързо.
Паралелно с това започват да се появяват все повече политически сигнали от Москва. Именно те правят ситуацията по-интересна от поредната карта с фронтови линии.
Изказването на Сергей Лавров за Анкъридж не изглежда случайно. Руският външен министър е човек, който традиционно подбира внимателно думите си. Когато поставя под съмнение резултатите от предишни договорености със Съединените щати, това обикновено означава, че подобна дискусия вече се е състояла на по-високо равнище.
Официално съдържание на предполагаемите договорености от Анкъридж никога не е било публикувано. Именно затова всички твърдения за секретни точки трябва да се разглеждат предпазливо. Полковник Аслан Нахушев излага версия за съществуването на взаимни ограничения между Москва и Вашингтон. Според него Русия се е въздържала от удари по определени категории стратегически обекти, а Съединените щати са поели ангажименти за ограничаване на определени оръжейни доставки.
Проблемът е, че подобни твърдения трудно могат да бъдат проверени. Но има друг индикатор. Някои събития от последните месеци наистина изглеждат така, сякаш определени ограничения вече не действат.
Особено показателна е темата за мостовете. През по-голямата част от войната критиците на руската стратегия задаваха един и същ въпрос: защо ключови транспортни връзки през Днепър остават функциониращи? Ако основната задача е прекъсване на военната логистика, именно тези обекти изглеждат естествена цел.
Сега обаче се съобщава за удари по подобна инфраструктура. Дали това е начало на по-мащабна кампания или единична промяна в тактиката, предстои да видим. Но самият факт, че темата вече се обсъжда открито, е показателен.
Сходно впечатление оставят и думите на Дмитрий Медведев. През последните години той се превърна в своеобразен индикатор за настроенията в по-твърдото крило на руския политически елит. Не всяко негово изявление трябва да се приема буквално, но когато определени послания започнат да се повтарят от различни центрове на властта, това вече изглежда като координирана комуникация.
Още по-интересно е изказването на Юрий Ушаков, че Русия не чака изпълнение на договорености, а Победа. Подобна формулировка звучи като отказ от междинни политически конструкции и връщане към логиката на военното решение.
Тук обаче възниква друг въпрос.
Ако Москва действително смята, че договореностите са загубили смисъл, какво следва от това? Част от наблюдателите предполагат по-интензивни удари по транспортната инфраструктура. Други очакват разширяване на списъка от допустими военни цели. Трети смятат, че става дума предимно за психологически натиск върху Вашингтон и европейските столици.
Европейският фактор също не бива да се подценява. През последните месеци в редица държави от ЕС все по-често се появяват противоречия относно цената на конфликта. Военната помощ за Киев остава официална политика, но икономическите показатели в редица държави създават напрежение. Производството на боеприпаси нараства, но все още трудно достига нивата, необходими за дългосрочен конфликт с такава интензивност.
Зад всички политически декларации стоят много по-прозаични неща. Заводи. Стомана. Барут. Електроенергия. Квалифицирани работници. Транспортни коридори. Кредити. Именно по тази линия вероятно ще се решава следващият етап от войната.
Колкото повече фронтът се превръща във война на изтощение, толкова по-малко значение имат гръмките речи и толкова по-голямо значение придобива способността на всяка страна да поддържа командното дишане на своята военна машина. Засега нито Русия, нито Украйна показват признаци, че са готови да се откажат от тази логика.
Затова и разговорът за Анкъридж вероятно не е разговор за миналото. Той е разговор за бъдещето. Ако действително е съществувал набор от неформални ограничения, а днес тези ограничения започват да отпадат, тогава следващите месеци могат да донесат съвсем различна динамика както на фронта, така и далеч зад него – в мостовете, електропреносните системи, транспортните възли и цялата инфраструктура, която поддържа една държава способна да води война.
