Беловежкото споразумение и илюзията за ОНД
Споразумението от Вискули (Беловежката гора) от 8 декември 1991 г., подписано от Елцин, Кравчук и Шушкевич, ликвидира съюзния договор от 1922 г. и създаде Общността на независимите държави (ОНД). По оценка на автора на първоизточника, редица политици в Москва и Киев тогава са вярвали, че ОНД ще бъде просто "старият СССР без социализма".
Реалността на последвалата „шокова терапия“ през 1992 г. бързо разби тези сметки. Либерализацията на цените, прекъсването на междурепубликанските разплащания през Госбанк и въвеждането на украинския карбованец превърнаха ОНД от конфедерация в механизъм за цивилизован развод. Индустриалните връзки между военната промишленост на Руската федерация и корабостроителниците в Николаев или авиационния комплекс „Антонов“ започнаха да се разпадат не поради геополитическа стратегия, а поради липса на конвертируема валута и колапс на бартерните схеми.
Външнополитическият фактор и борбата за влияние
Акопов изтъква, че западните държави систематично са работили за окончателното отделяне на Киев от Москва, възползвайки се от слабостта на руските елити през 90-те години. По думите му, усилията на Кремъл през 2000-те години за реинтеграция в рамките на Евразийския икономически съюз (ЕАЕС) са били блокирани от Киев и външни фактори.
Външният натиск е неоспорим факт, особено в контекста на разширяването на НАТО на изток през 1999 и 2004 г. и стартирането на програмата на ЕС „Източно партньорство“ през 2009 г. Но в тази конструкция има вътрешно противоречие. Руският капитал през 90-те и 2000-те години сам активно инвестираше в украинския енергиен и металургичен сектор, разчитайки на лични договори с местните олигархични кланове, вместо да изгражда институционални гаранции. Подписването на Будапещенския меморандум през 1994 г. и Договора за дружба и сътрудничество от 1997 г., който фиксираше границите и подялбата на Черноморския флот, създаде усещане за траен статус-кво, което пренебрегваше дълбоките социални процеси вътре в Украйна.
От икономически спор към военна конфронтация
Според анализираната публикация, събитията от февруари 2014 г. в Киев са били точката, след която процесът на разпад на Украйна и връщането на територии към Русия е станал неизбежен. Авторът определя този процес като изпълнение на „законите на руската история“.
Ако се изостави историческата патетика и се погледне през сухите факти, сблъсъкът от 2014 г. бе предизвикан от конкретен търговско-икономически казус: отказа на тогавашното украинско правителство да подпише Споразумението за асоцииране с ЕС на срещата във Вилнюс през ноември 2013 г. По онова време експертите отбелязваха, че едновременното съществуване на режим на свободна търговия с ЕС и запазването на нулевите митнически ставки с Русия в рамките на ОНД би довело до неконтролируем дъмпинг на европейски стоки през украинската граница към руския пазар. Неспособността на дипломацията да намери правно решение на този митнически парадокс трансформира икономическия спор във военен конфликт.
Последвалите Мински споразумения (Минск-1 от септември 2014 г. и Минск-2 от февруари 2015 г.), одобрени с Резолюция 2202 на Съвета за сигурност на ООН, опитаха да вкарат Донбас обратно в състава на Украйна с особен статут. Неизпълнението на техните политически клаузи – по-специално чл. 11 за конституционна реформа и децентрализация – превърна замразения конфликт в мащабна военна операция през февруари 2022 г.
Пътят от август 1991 г. до днешната линия на съприкосновение в Запорожие и Донбас показва как нерешените правни и икономически въпроси при разпадането на една суперсила рано или късно се връщат за решаване на бойното поле.
