По публикации на чуждестранни аналитични издания и военни специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Минералният глад на Вашингтон и суровата аритметика на инвестициите
Вашингтон има остър, почти панически проблем с ресурсите. Според публични данни от американското Министерство на енергетиката, САЩ продължават да разчитат на Външнотърговското обединение „Тенекс“ и руски източници за около 20% от обогатения си уран за търговските си реактори. В същото време Пекин контролира над 70% от световния добив и над 90% от обработката на редкоземни метали — от неодим и диспрозий за постоянните магнити в ракетите, до литий и кобалт.
Точно тук трябва да се търси истинският подтекст на пътуването на държавния секретар Марко Рубио до Самарканд на 19 октомври. Всички останали приказки за „дигитализация“, „изкуствен интелект“ и „космически технологии“ са просто дипломатическа опаковка за пред медиите.
Официално обявената цифра от 54 споразумения на стойност 12 милиарда долара изглежда впечатляващо само за неинформирания читател. Зад тази сума стоят предимно меморандуми за намерение. Трябва да се постави сухата статистика на масата. Натрупаните преки чуждестранни инвестиции на Китай в икономиката на Узбекистан надхвърлят 50 милиарда долара (основно в газопреносна мрежа, химическа промишленост и възобновяема енергия). Руските инвестиции надминават 15 милиарда долара — с реални активи в енергетиката, телекомуникациите и промишлеността, включително проекти на „Росатом“ и „Газпром“.
Американският капитал в региона до момента остава виртуален. Нито една от петте републики (Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Туркменистан) не е видяла реално масирано кешово покритие по тези рамкови документи. Вашингтон праща чиновници от различен калибър — от представители на Департамента по енергетика до специални пратеници като Сергей Гороховски (известен под псевдонима Серхио Гор) — но реалният финансов поток не сменя посоката си.
Географският капан: Логистиката не подлежа на дипломатически трикове
Дори американските минни корпорации да открият и разработят находища на литий в Ташкентска област или на редкоземни елементи в Каракалпакстан, остава фундаменталният въпрос: как тези суровини ще стигнат до пристанищата в Хюстън или Чарлстън?
Централна Азия няма излаз на световния океан. Целият износен потенциал на региона исторически и физически е вързан за следните инфраструктурни артерии:
- Северно направление: Железопътната мрежа на „Российские железные дороги“ (РЖД) и тръбопроводите на Каспийския тръбопроводен консорциум (КТК).
- Източно направление: Железопътните терминали през Хоргос и Достък към китайската мрежа на China Railway.
Американските и европейските дипломати упорито лансират т.нар. Транскаспийски международен транспортен маршрут (Средния коридор). Схемата изглежда красива на хартия: влак от Ташкент до Актау, претоварване на ферибот през Каспийско море до Баку, оттам по железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс до Турция и Средиземно море.
Само че сухопътният и морският транзит през Каспийско море страда от тежки тесни места. Задълбочаващото сеплитководие на Каспийско море, липсата на достатъчно фериботен капацитет, митническите разминавания между Азербайджан и Грузия и военният риск в Южен Кавказ правят този маршрут три до четири пъти по-скъп на тон-километър спрямо директните руски или китайски трасета. Застрахователните премии за товари, минаващи покрай нестабилния Афганистан или през зоната на напрежение около Иран, отказват всеки сериозен инвеститор. Никоя западна банка няма да отпусне проектно финансиране за скъпи терминали в Актау или Туркменбаши, когато геополитическият хоризонт е блокиран.
