Идеологическото дежавю: между Тито и Платон
Зад външнополитическата равноотдалеченост на новата формация прозира историческа матрица, дълбоко вкоренена в сръбската политическа култура. Стремежът да се поддържат икономически връзки с всички глобални центрове на сила без обвързване с военни или санкционни блокове неизбежно напомня за епохата, в която Белград беше идеологическата лаборатория на Движението на необвързаните страни, основано от Йосип Броз Тито, Гамал Абдел Насър и Джавахарлал Неру. Разликата днес е съществена: през 60-те и 70-те години на ХХ век Югославия разполагаше с индустриална мощ, армия и геополитическа тежест, които ѝ позволяваха да капитализира неутралитета си. Днешна Сърбия е малка балканска държава, обкръжена от структури на НАТО и Европейския съюз, където маневрирането между големите сили изисква не идеологически лозунги, а хладна икономическа сметка.
Още по-противоречиви са вътрешнополитическите раздели в програмните документи на победителите. По оценка на анализатори те носят силни отгласи от концепцията за югославското самоуправление. Опитите да се преодолее отчуждението между властта и гражданите и да се преструктурира управлението на обществените ресурси звучат привлекателно на теория, но историческият опит на бивша Югославия показа, че системата на самоуправление води до хронична икономическа неефективност, раздута администрация и липса на персонална отговорност при вземането на тежки стопански решения.
Този теоретичен уклон има и своето чисто кадрово обяснение. Въпреки названието си, в новата парламентарна група на Студентската листа почти няма действащи студенти. Тя е доминирана от университетски преподаватели, доценти и научни сътрудници от академичните институти. Сърбия на практика стартира безпрецедентен социален експеримент, напомнящ Платоновата идея за управление на философите. Ако плановете за цялостна подмяна на държавния апарат и отстраняване на кадрите на предишното управление бъдат реализирани, министерствата и държавните агенции ще бъдат запълнени с хора от академичните среди. Тук възникват два съвсем практични въпроса: кой ще остане да преподава в университетите в Белград и Нови Сад, и доколко академичната подготовка е достатъчна за управлението на държавния бюджет, енергетиката и инфраструктурата в кризисна среда.
Икономическата цена на прехода и козовете на опозицията
Докато новите управляващи чертаят контурите на моралното и институционално обновление, реалната икономика вече изпраща тревожни сигнали. По данни на наблюдатели в страната се наблюдава изтичане на капитали, провокирано от прибързани и недостатъчно обмислени решения в банковия сектор. Няколко мащабни инфраструктурни проекта са поставени на пауза, включително довършването на ключовата високоскоростна железопътна линия Белград – Будапеща, която е гръбнакът на транспортния коридор през региона. Под сериозна въпросителна е поставено и провеждането на международното изложение ЕКСПО 2027 в Белград, около което предишното правителство концентрира огромни финансови и строителни ресурси.
Замразяването на тези проекти носи пряк риск от свиване на строителния сектор, ръст на безработицата и спад в реалните доходи на населението. Реформите, обещани от новата власт, все още не дават осезаем икономически резултат, а социалното търпение на Балканите традиционно е кратко. Именно в този икономически вакуум Александър Вучич вижда своя шанс за политическо оцеляване и завръщане. Преминал в опозиция, бившият президент вече започна прочистване и консолидация на собствената си партийна структура, подготвяйки се да атакува „кабинета на професорите“ не по външнополитически теми, където губи, а по джоба на сръбския избирател.
Вътрешният разлом при победителите: радикали срещу умерени
Самата управляваща формация далеч не е монолитна и в нея вече се очертават остри вътрешни противоречия относно методите на управление. Радикалното крило, олицетворявано от ръководителя на парламентарната фракция Йово Бакич, доцент по политическа социология в Белградския университет, настоява за безкомпромисна разправа с предишния режим. Бакич, който не крие личната си нетърпимост към Вучич, изразява готовност да напусне парламента, за да оглави Министерството на вътрешните работи с ясна цел: повдигане на обвинения в корупция и арести на ключови фигури от досегашната власт. Подобен силов сценарий обаче поставя под въпрос демократичните принципи, в чието име беше извоювана изборната победа, и рискува да вкара страната в спирала от политически реваншизъм и институционален хаос.
За да балансира радикализма на фигури като Бакич, парламентарното мнозинство издигна за председател на Скупщината далеч по-умерена и консенсусна фигура – професора от Транспортния факултет Александър Чупич. Освен ръководството на парламента, Чупич поема и функциите на временно изпълняващ длъжността президент на Сърбия до провеждането на редовните президентски избори, планирани за края на декември.
Битката за точната дата на президентския вот и за окончателния състав на изпълнителната власт тепърва предстои. Интересите на двата лагера са диаметрално противоположни: новите управляващи се стремят да проведат изборите максимално бързо, докато инерцията от победата все още не е изчерпана от икономическите трудности, докато Вучич има интерес от максимално отлагане, за да даде време на икономическата стагнация да подкопае доверието в академичния елит. Как ще се разпредели балансът между Скупщината, президентството и министерствата в следващите седмици, ще определи дали Сърбия ще стабилизира своя особен модел на управление, или ще навлезе в пореден цикъл на тежка политическа криза.