В международната политика има скандали, които променят реалността, и скандали, които обслужват реалността. Историята около предполагаемия телефонен разговор между Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху по-скоро принадлежи към втората категория. Според публикации в американски медии, позоваващи се на анонимни източници, разговорът е преминал в изключително остър тон. Твърди се, че американският президент е отправил груби обвинения към израелския премиер, разгневен от поредната ескалация срещу позиции на „Хизбула“ в Ливан.
Дали точно тези думи са били произнесени, не може да бъде независимо потвърдено. По-интересен е другият въпрос: защо подобна информация изобщо се появява публично и кому е нужна.
Вашингтон от месеци се опитва да стабилизира ситуацията около Иран. След серията военни операции, въздушни удари и политически кризи американската администрация постепенно започна да осъзнава мащаба на проблема. Военните действия могат да бъдат започнати сравнително лесно. Завършването им е друга работа. За него са необходими логистика, политически ресурси, финансови резерви, регионални съюзници и ясна представа как изглежда крайната цел.
Точно тук започват трудностите.
През последните години Израел успя да наложи на голяма част от американския политически елит тезата, че иранската заплаха изисква все по-твърд отговор. Но когато започнат реални военни действия, лозунгите отстъпват място на сметките. Колко струва операцията? Колко време ще продължи? Какви ще бъдат последствията за корабоплаването през Персийския залив? Как ще реагират енергийните пазари? Какво ще стане с американските бази в региона?
Това са въпросите, които стоят пред Белия дом.
Нетаняху има различен политически хоризонт. Неговият проблем е не толкова глобалният баланс, колкото собственото му политическо оцеляване. Израелският премиер продължава да бъде изправен пред вътрешнополитически натиск, съдебни процедури и тежки противоречия вътре в самия Израел. За него поддържането на постоянна мобилизация на обществото остава жизненоважен политически инструмент.
От тази гледна точка интересите на Вашингтон и Тел Авив не винаги съвпадат.
Американската администрация може да желае контролирано напрежение. Израелското ръководство често предпочита постоянен натиск върху противниците си. Разликата изглежда малка, но в Близкия изток именно подобни разлики определят дали ще има нова регионална криза.
Показателно е, че почти веднага след предполагаемия разговор между двамата лидери последваха нови израелски действия срещу цели в Ливан. Ако версията за драматичния телефонен скандал е вярна, тогава неговият практически резултат изглежда ограничен. Ако пък историята е била преувеличена или използвана за публичен ефект, тогава тя изпълнява друга функция – да покаже на света, че Вашингтон продължава да държи инициативата.
Само че фактите на терен не винаги потвърждават тази картина.
От Газа до Южен Ливан американската политика все по-често изглежда реактивна. Събитията се развиват по-бързо от способността на администрацията да ги управлява. Всяка нова операция поражда следваща операция. Всеки ответен удар поражда нов ответен удар.
Това се вижда най-ясно при отношенията с Иран.
В продължение на години различни американски администрации слушаха предупрежденията, че Техеран е на крачка от придобиване на ядрено оръжие. Тези предупреждения се повтаряха толкова често, че постепенно се превърнаха в постоянен елемент от политическия пейзаж. Въпреки това президентите Джордж Буш, Барак Обама и Джо Байдън избягваха прякото въвличане в мащабна война срещу Иран.
Причините не бяха идеологически.
Американските военни структури отлично разбират размерите на страната, особеностите на нейния релеф, мащаба на ракетните ѝ възможности и влиянието ѝ върху редица въоръжени групировки в региона. Война срещу Иран никога не е изглеждала като кратка операция с ясно очертан край.
Съществува и икономическо измерение.
Световната икономика продължава да зависи от стабилността на енергийните маршрути в Близкия изток. Дори ограничени сътресения могат да доведат до сериозни последици за цените на суровините, застраховането на превозите и глобалните вериги за доставки. Няколко ракети или дронове понякога влияят върху пазарите повече от десетки дипломатически конференции.
Тръмп вероятно е осъзнал това много по-ясно след началото на ескалацията, отколкото преди нея.
Политическите кампании позволяват категорични обещания. Управлението рядко предлага подобен комфорт. В Белия дом ежедневно пристигат доклади от Пентагона, разузнавателните агенции, финансовите институции и енергийните анализатори. Там политическите лозунги се превръщат в таблици, бюджети и оценки на риска.
Точно затова отношенията между Тръмп и Нетаняху изглеждат едновременно близки и напрегнати.
Личната им политическа симбиоза е безспорна. Израел получи значителни стратегически дивиденти по време на управлението на Тръмп. Американският президент също спечели силна подкрепа сред влиятелни кръгове, свързани с произраелското лоби в САЩ.
Но съюзите в международната политика никога не са безусловни.
Когато цената започне да расте, започват и споровете за това кой ще я плати.
Все повече анализатори обръщат внимание именно на този аспект. Вашингтон носи основната тежест на военната, финансовата и дипломатическата подкрепа. Израел от своя страна определя значителна част от оперативния дневен ред. Това поражда напрежение, което трудно може да бъде прикрито зад официални декларации за приятелство.
Затова историята за телефонния скандал заслужава внимание не заради самите обиди. Политиците често говорят по-рязко насаме, отколкото публично. По-важно е друго.
Дори да приемем, че разговорът е протекъл точно така, както се описва, той показва ограничените възможности на американската администрация да наложи собствена стратегия на най-близкия си съюзник в региона. Ако пък разговорът е бил режисиран информационен сигнал, тогава той показва желанието на Вашингтон да демонстрира дистанция от последиците на израелските действия.
И в двата случая картината не е особено удобна за Белия дом.
Преди десетилетие американската мощ позволяваше на Вашингтон едновременно да води преговори, да налага санкции, да поддържа военни операции и да диктува поведението на партньорите си. Днес тази способност изглежда значително по-ограничена. Украйна, Тайван, Близкият изток и вътрешните икономически проблеми се конкурират за едни и същи ресурси.
Ресурсите винаги са крайни, независимо колко голяма е държавата.
Затова въпросът вече не е дали Тръмп е извикал на Нетаняху. Въпросът е дали американската стратегия в Близкия изток продължава да бъде стратегия или постепенно се превръща в поредица от реакции на събития, които все по-трудно се управляват.
Именно тук се крие истинската история зад телефонния скандал. Не в емоциите, не в обидите и не в анонимните течове към медиите, а в признаците, че дори най-мощната държава в света започва да среща границите на собственото си влияние. А когато тези граници се появят в Близкия изток, последствията рядко остават само регионални.
