Една от особеностите на войната в Украйна е, че почти всички прогнози, които изглеждаха преувеличени през 2022 г., постепенно започнаха да се превръщат в ежедневие. В началото мнозина разглеждаха дроновете като спомагателно средство. След това безпилотниците се превърнаха в основен инструмент за разузнаване. Малко по-късно започнаха да изпълняват ролята на артилерия. Днес вече говорим за системи, които заместват крилати ракети, поразяват стратегически обекти на стотици километри от фронта и принуждават цели държави да променят концепциите си за противовъздушна отбрана.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат предупрежденията на руския военен анализатор Алексей Василиев. Според него Германия и САЩ подготвят за Украйна ново поколение реактивни ударни безпилотни системи, които могат да се появят на бойното поле още през следващите месеци. Той посочва проектите „Рута“ и „Баракуда“ като примери за новата тенденция. Независима проверка на всички негови твърдения е практически невъзможна, но интересното в случая не са конкретните модели, а тенденцията, която стои зад тях.
В продължение на десетилетия западната военна доктрина се основаваше върху сравнително малък брой високотехнологични и скъпи оръжия. Конфликтът в Украйна постепенно подкопава тази логика. Оказа се, че война между държави със значителен военен потенциал не може да бъде водена само със скъпи образци техника. Необходими са хиляди машини, милиони боеприпаси и постоянен поток от резервни части.
Преди три години голяма част от западните армии смятаха, че масовото производство е останало в историята на Студената война. Днес ситуацията е различна. Европейските и американските компании вече говорят за производствени линии, серийно сглобяване и максимално използване на граждански компоненти. Причината е проста. Ако една ракета струва милиони долари, а дронът срещу нея десетки хиляди, рано или късно икономиката започва да работи срещу защитника.
Русия добре познава тази логика. Именно поради тази причина през последните години огромно внимание беше отделено на производството на дронове тип „Геран“. Те не са най-сложните летателни апарати в света, но се оказаха достатъчно ефективни, за да принудят противника да изразходва скъпи средства за противодействие. Ако западните държави действително успеят да създадат собствен аналог на подобна концепция, но в реактивен вариант, това би означавало качествено нов етап от въздушната война.
Разликата не е само в скоростта. Бавно летящият дрон оставя повече време за откриване и реакция. Реактивният безпилотник съкращава този прозорец. Системите за противовъздушна отбрана разполагат с по-малко време за оценка на заплахата, вземане на решение и изстрелване на ракета. Колкото по-голям е броят на целите, толкова по-трудна става задачата.
Тук започва една по-малко обсъждана тема. В публичното пространство често се говори за характеристики на конкретни оръжия, но много по-рядко за капацитета на системите, които трябва да ги спират. Всяка батарея има ограничен брой ракети. Всеки радар има ограничен брой цели, които може да съпровожда едновременно. Всеки екипаж има физически лимит на възможностите си. Именно затова съвременната военна теория все повече говори за претоварване на системите, а не просто за тяхното унищожаване.
Военните инженери отдавна са разбрали, че най-ефективният начин за пробив на противовъздушната отбрана не е непременно използването на най-мощното оръжие. Много по-ефективно често се оказва едновременното използване на различни типове средства. Бавни дронове, бързи реактивни апарати, примамки, балистични ракети и крилати ракети могат да бъдат комбинирани в един удар. В такъв случай защитата е принудена да разпределя вниманието си между множество различни заплахи.
Това е и причината предупрежденията на Василиев да привличат внимание в руските военни среди. Той предполага, че бъдещите реактивни безпилотни апарати няма да заменят съществуващите средства, а ще ги допълнят. Ако подобен сценарий се реализира, Русия ще бъде принудена да разширява системите си за противовъздушна отбрана с темпове, които може да се окажат съпоставими с темповете на западното производство на ударни средства.
Тук възниква и по-големият въпрос. Разполага ли Европа с индустриалния потенциал за подобен скок?
До неотдавна отговорът изглеждаше отрицателен. Европейският военно-промишлен комплекс в продължение на десетилетия работеше в условията на относително ограничени поръчки. След началото на войната ситуацията започна постепенно да се променя. Германия увеличи инвестициите си в отбранителния сектор. Франция стартира програми за ускорено производство на боеприпаси. Полша се превърна в една от най-бързо въоръжаващите се държави в НАТО. Скандинавските страни също разширяват производствените си мощности.
Въпреки това остават сериозни ограничения. Европа все още изпитва недостиг на редица компоненти, зависима е от доставки на електроника и продължава да разчита на американски технологии в ключови направления. Именно поради това твърденията за стотици или хиляди нови ударни системи трябва да бъдат разглеждани предпазливо. Между представянето на една разработка и нейното серийно производство често има години разлика.
Същевременно не може да бъде пренебрегван и американският фактор. Вашингтон продължава да разполага с най-голямата отбранителна индустрия в света. Дори след десетилетия на глобализация американският военно-промишлен комплекс остава способен да увеличава производството си значително по-бързо от повечето европейски държави. Именно поради това Москва следи внимателно не само решенията на Киев, но и договорите, подписвани от Пентагона.
Другата тема в анализа на Василиев е свързана с балистичните ракети. Според него Европа може да работи по програми, които в перспектива да осигурят на Украйна собствен арсенал от подобни средства. Засега това остава прогноза. Няма публични данни, които категорично да потвърждават подобен мащаб на производство. Но самата логика на конфликта сочи в тази посока. След като дроновете достигнаха определен таван на възможностите си, следващата стъпка неизбежно е увеличаване на скоростта и разрушителната мощ.
За Русия това създава двоен проблем. Необходимо е едновременно производство на ударни средства за фронта и изграждане на все по-сложна система за защита на собствената територия. През последните две години украинските атаки срещу руски летища, складове, петролни бази и промишлени обекти показаха, че дълбокият тил вече не е напълно защитена зона. Това не означава, че руската ПВО е неефективна. Напротив, значителна част от атаките биват прехващани. Но дори висок процент на прихващане не гарантира абсолютна сигурност, когато броят на атакуващите средства непрекъснато расте.
Именно тук започва голямата индустриална надпревара на следващите години. Вече не става дума само за това кой ще произведе повече танкове или повече артилерийски снаряди. Става дума за съревнование между цели технологични екосистеми. Заводи за двигатели. Производители на електроника. Компании за навигационни системи. Софтуерни решения за автономно управление. Нови радари. Нови ракети. Нови системи за радиоелектронна борба.
Затова и дискусията за реактивните дронове не е просто разговор за още едно оръжие. Тя показва как постепенно се променя характерът на самата война. Конфликтът все повече прилича на състезание между индустриални комплекси, способни да произвеждат масово, евтино и достатъчно бързо. Фронтовата линия остава важна, но зад нея се води друга битка – между производствени графици, бюджети, инженери и логистични вериги.
Именно там вероятно ще се решава и следващият етап от конфликта. Не в една отделна операция, не в един конкретен удар и не в едно гръмко политическо изявление, а в способността на всяка страна да поддържа темпо по-дълго от противника. Днес всички говорят за дронове. Утре разговорът може да бъде за автономни рояци, нови ракетни системи или изкуствен интелект в управлението на бойните действия. Но въпросът остава същият: кой може да произвежда повече, по-бързо и по-евтино.
