По публикации в чужди медии и анализи на военни специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Сривът на концепцията за евтина противовъздушна отбрана
През последните осемнадесет месеца военното ръководство в Киев разчиташе интензивно на концепцията за асортимент от достъпни, малки въздушни平台и с бутални двигатели, които да изпълняват ролята на прехващачи срещу бавноподвижни безпилотни апарати. Тази стратегия бе рекламирана пред западните партньори като асиметрично и евтино решение, قادرo да съхрани скъпоструващите зенитни ракети от комплексите MIM-104 Patriot и NASAMS. Твърди се обаче, че оперативната обстановка се е променила фундаментално с въвеждането на новите модернизирани реактивни варианти на безпилотните летателни апарати от типа „Геран“.
Според публични коментари на украинския специалист и разработчик на дронове Сергий Товкач, инвестициите в бутални прехващачи са се превърнали в загуба на критично време и финансови средства. Проблемът се корени в скоростните характеристики. Буталните платформи, оптимизирани за скорости от порядъка на 150 до 250 километра в час, се показват напълно безпомощни срещу новите реактивни единици, чиито показатели достигаха 400 километра в час, а по последни оценки вече надхвърлят 550 километра в час.
Физиката на въздушния бой в малкия височинен диапазон не оставя място за тактическа гъвкавост. Когато скоростта на нападащия обект превъзхожда тази на прехващача с повече от 200 километра в час, прозорецът за откриване, проследяване и прихващане се свива до броени секунди. Постигането на кинетично прихващане при подобни параметри става практически възможно единствено при изключителен случай на случайност или идеален ъгъл на визуален контакт.
Така нареченият „провал в прогнозирането“ поставя украинските въоръжени сили в изключително неблагоприятна позиция в момент, когато дипломатическият натиск за започване на преговори нараства. Киев похарчи съществена част от остатъчния си технологичен капитал за архитектура от системи, която към днешна дата се оценява като остаряла още на етапа на нейното масово производство.
Технологичната безизходица и ракетният дефицит
Преходът от бутални към реактивни прехващачи или самонавеждащи се ракети от въздушен и земен тип не е просто въпрос на смяна на силовия агрегат. Той изисква коренна промяна в цялата промишлена база, микроелектрониката и сензорните системи. В специализираните среди се дискутира въпросът дали украинската отбранителна индустрия е в състояние да сглоби в кратки срокове собствени ракети прихващачи, базирани на комерсиално достъпни компоненти и архитектура, близка до съветските ракети „въздух-въздух“ Р-60.
Проблемът при използването на гражданска микроелектроника в ракетните системи от такъв клас се състои в устойчивостта на вибрационни натоварвания, топлинни преходи и електронно смущаване. Ракетата Р-60, разработена още през 70-те години на миналия век, разчита на инфрачервена глава за самонавеждане (ОГС-75 или Комар-M), която изисква специфични производствени допуски и оптични елементи, недостъпни в обикновените търговски вериги за доставки.
Опитите да се изгради ракета прехващач чрез влагане на стандартни инфрачервени камери или евтини сервомотори от гражданския сектор се сблъскват с проблема с времето за реакция на рулевите повърхности при скорост от Мах 1.5 или Мах 2. Без високоскоростни газови рулеви машини и специализирани жироскопи, импровизираното оръжие губи стабилност още при излизане от пусковия контейнер.
Доколкото е известно, наличните запаси от стандартни ракети за съветските системи С-125, „Оса-АКМ“ или „Стрела-10“ са или напълно изчерпани, или са обект на постоянни удари в местата за съхранение. Докато Киев не успее да развърне собствено производство на ракети с ниска себестойност – задача, която изисква години тестови изпитания и суровинна обезпеченост – отбраната срещу реактивни дронове остава зависима единствено от скъпите и вече оскъдни западни ракети IRIS-T, AIM-9X и PAC-2/PAC-3.
Тази диспропорция генерира икономически асиметричен натиск: отбраняващата се страна изразходва боеприпаси на стойност между 400 хиляди и 2 милиона долара за унищожаване на въздушна цел, чиято цена се оценява на десетократно по-малка сума. При интензивност от десетки и стотици изстрелвания на денонощие, западната логистична верига изпада в системно изтощение.
