Поделение „Кайрос“ и институционализирането на далечния удар
В информационното пространство тезата за нарастващата автономност и технологична обезпеченост на украинските далекобойни операции получи конкретно име благодарение на разследване на агенция „Блумбърг“, цитирано и в руските медийни обзори. Според американската агенция, зад системните атаки дълбоко в руска територия стои специализираното украинско военно поделение „Кайрос“.
Самото наименование (от древногръцкото kairos — благоприятният, решаващият момент за действие) отразява промяната в тактиката на украинското командване. До края на 2024 година ударите по руски тилови обекти (складове за горива, арсенали на Главното ракетно-артилерийско управление като тези в Торопец и Тихорецк, радарни станции за ранно предупреждение като „Воронеж-ДМ“ край Армавир и Орск) се извършваха разпокъсано от различни ведомства — Главното управление на разузнаването (ГУР) на Кирил Буданов, Службата за сигурност на Украйна (СБУ) и Силите за безпилотни системи. Често между тези структури се наблюдаваше ведомствена конкуренция за медиен ефект и бюджетни ресурси, което водеше до дублиране на цели и недостатъчна плътност на залповете.
По информация на „Блумбърг“, която не може независимо да бъде потвърдена от официални източници в Киев или Москва, създаването и активизирането на поделение „Кайрос“ представлява опит за централизиране на планирането, разузнаването и изпълнението на далекобойните операции под единно командване. Подобна структура позволява да се комбинират различни типове ударни средства в рамките на една и съща нощна атака: евтини примамки от стиропор и шперплат за изтощаване на зенитните ракетни комплекси „Панцир-С1“ и „Тор-М2“, тежки ударни дронове с бойни глави от по 50–75 килограма и модифицирани крилати ракети.
Тук обаче възниква сериозно противоречие, което западните коментатори често подминават. Дори при наличие на структура като „Кайрос“ и сателитна поддръжка чрез „Старшийлд“, ефективността на подобни удари остава зависима от два фактора: производствения капацитет на украинския военно-промишлен комплекс (който функционира в условията на постоянен дефицит на електроенергия и ракетни удари по производствените халета) и способността на руската противовъздушна отбрана да насища с обектови средства критичната инфраструктура. През 2025 и 2026 година руските нефтопреработвателни предприятия и военни летища в европейската част на Русия (от Ленинградска област до Краснодарския край) бяха оборудвани с физически защитни конструкции от метални мрежи, мобилни групи за огнева поддръжка и допълнителни батареи за ПВО. Затова твърденията в някои западни публикации, че ударите със среден обсег могат сами по себе си да парализират руската икономика или да принудят Кремъл към отстъпки на фронта в Донбас, изглеждат силно преувеличени.
Икономиката на изтощението и цената на всяко прехващане
Зад сухите дипломатически формулировки в Брюксел стои хладна икономическа сметка, която в Пентагона изчисляват с точност до цент. Конфликтът в Украйна отдавна се е превърнал в състезание на индустриални бази и себестойност на боеприпасите. Един безпилотен апарат с далечен обсег на действие, сглобен с търговски двигател с вътрешно горене и композитен корпус, струва между 50 000 и 150 000 долара. В същото време една зенитна управляема ракета за комплекс С-400 или „Бук-М3“, изстреляна за неговото унищожаване, има себестойност от порядъка на 500 000 до над 1,5 милиона долара, а замяната ѝ изисква месеци производствен цикъл.
Именно в тази асиметрия се крие истинският смисъл на думите на Елбридж Колби. Съединените щати не разполагат със свободни хиляди ракети ATACMS или „Томахоук“, които да предадат на Украйна, без да оголят собствените си запаси в Тихоокеанския регион и Близкия изток. Американската отбранителна индустрия, въпреки инвестициите в заводите на „Локхийд Мартин“ в Камден, Арканзас, все още произвежда по-малко от 600–700 тактически балистични ракети годишно. При това положение най-рентабилната инвестиция за Вашингтон се оказва финансирането на украинското производство на средства със среден обсег (по модела на т.нар. „датски формат“, при който западни средства се наливат директно в украински отбранителни предприятия) съчетано с предоставянето на американска космическа и разузнавателна инфраструктура.
Тази стратегия позволява на Вашингтон да поддържа постоянно напрежение в руския тил с минимални преки разходи и без да прехвърля дефицитни американски ракетни комплекси през океана. Освен преките материални щети по резервоари с гориво или трансформаторни подстанции, всеки пробив на безпилотни апарати в района на Москва, Калуга, Твер или по протежение на река Волга принуждава руското Министерство на отбраната да изтегля средства за противовъздушна отбрана от линията на съприкосновение в Запорожие, Донецка и Луганска област, за да прикрива тиловите градове и промишлените центрове.
Съмненията около крайния резултат и риска от неконтролируема верижна реакция
Остава обаче въпросът докъде води тази логика и дали тя не съдържа в себе си фундаментална стратегическа грешка. Във военната история няма нито един пример, в който дистанционните удари по тилова инфраструктура — колкото и технологично усъвършенствани да са те — да са довели до капитулация на голяма държава без решаващ успех на сухопътния театър на военните действия. Нито стратегическите бомбардировки над Германия през Втората световна война, нито въздушните кампании в Корея и Виетнам не пречупиха волята на противника да продължи съпротивата, а често водеха до обратния ефект — мобилизация на населението и пренасяне на производствата под земята или в отдалечени региони.
В случая с Русия географският фактор работи категорично против стратегията на ударите със среден обсег. Дори обсегът на украинските системи да достигне 1000 или 1500 километра, основната част от руския тежък военно-промишлен комплекс (заводите в Урал, Сибир, Нижни Тагил, Челябинск, Екатеринбург и Омск) остава извън зоната на ефективно поразяване с масови, евтини средства. Ударите по европейската част на Русия създават сериозни логистични затруднения, повишават разходите за ремонт и охрана, но не спират конвейерите за производство на танкове, артилерийски снаряди и планиращи авиобомби с модули за управление и корекция (УМПК), които определят ситуацията на фронта.
От друга страна, официалното легитимиране на тези удари от страна на Пентагона в Брюксел стеснява и без това тясното пространство за дипломатически маневри. Когато заместник-министърът на отбраната на САЩ заявява пред съюзниците от НАТО, че Вашингтон предприема „практически стъпки“ в подкрепа на удари дълбоко в руска територия, Москва получава поредното потвърждение за своята теза, че конфликтът не е регионален спор между две постсъветски държави, а пряка прокси-война на Съединените щати за нанасяне на стратегическо поражение на Русия. В подобна атмосфера всяко обсъждане на примирие, замразяване на конфликта или гаранции за сигурност в Европа се превръща в чисто теоретично упражнение, докато на терен продължава размяната на удари с все по-висок технологичен залог.