Азиатската препродажба като единствен спасителен пояс
Тъй като собственият добив на природен газ в Европейския съюз (основно в Нидерландия, където гигантското находище Гронинген беше окончателно затворено поради сеизмичен риск, и в Румъния) продължава да спада или да тъпче на място, единственият източник за покриване на дефицита остава допълнителният внос. Но при изчерпани тръбопроводни възможности единствената врата е морският втечнен газ, предимно от Съединените щати.
Тук обаче Европа не е сама на терена. Най-големият потребител на втечнен природен газ в света е Азиатско-тихоокеанският регион. Китай, Япония и Южна Корея разполагат с дългосрочни договори за доставка на американски и австралийски газ, сключени години по-рано на стабилни цени. По оценка на Фролов тези азиатски компании с удоволствие биха препродали част от своите товари на Европейския съюз, но само при едно условие: европейската борсова цена да надвиши азиатския индекс JKM (Япония-Корея Маркер) с достатъчно висок марж, който да покрие разходите за пренасочване на танкерите през океаните и да донесе чиста печалба на прекупвача.
Иначе казано, механизмът за спасяване на Европа при студена зима или празни хранилища е чисто ценови. Европа може да получи толкова газ, колкото ѝ е необходим, стига да наддава по-агресивно от купувачите в Токио, Сеул и Пекин. Това превръща европейския пазар в заложник на метеорологичната прогноза в Североизточна Азия. Една по-сурова зима в Китай автоматично ще заключи азиатските резерви у дома и ще остави европейските терминали да се борят за единични свободни спот товари на астрономически цени.
Инфраструктурната крехкост: от Норвегия до „Турски поток“
В анализа на рисковете често се пропуска колко тънка е нишката, на която виси текущият баланс на доставките по тръбопроводи. След взривовете на газопроводите „Северен поток“ през септември 2022 г., спирането на маршрута „Ямал-Европа“ през Полша и прекратяването на транзита през територията на Украйна, системата на Европейския съюз загуби огромна част от своята резервна мощност.
Днес континентът разчита на няколко основни артерии, работещи на предела на капацитета си: подводните тръбопроводи от Норвегия към Германия, Великобритания, Белгия и Франция; трасетата от Алжир и Либия към Италия и Испания; Южния газов коридор от Азербайджан през Трансадриатическия газопровод (TAP); и единствената останала руска тръбопроводна връзка към Югоизточна и Централна Европа – „Турски поток“ и неговото сухопътно продължение през България, Сърбия и Унгария.
Според Юшков пазарът в момента е толкова напрегнат, че излизането от строя на който и да е от тези източници би предизвикало истинска паника. Не е нужно да се стига до нови диверсии по морското дъно. Достатъчен е непланиран технически ремонт на някоя от старите добивни платформи в Северно море на норвежкия гигант Equinor, политическа нестабилност в Северна Африка, която да свие износа от Алжир, или санкционен натиск, който да блокира разплащанията по „Турски поток“. Всеки един от тези сценарии, наслагвайки се върху рекордно бързото източване на подземните хранилища, би превърнал управляемия ценови натиск във физически недостиг на гориво.
Деиндустриализацията като естествен регулатор на търсенето
Има ли все пак таван, над който цената на газа в Европа не може да се качи, независимо от дефицита? Енергийните икономисти посочват два механизма, които действат като автоматични спирачки, но и двата имат тежка социална и икономическа цена за Европейския съюз.
Първият механизъм е връщането към въглищата. Въпреки зелените цели на Европейската комисия и високата цена на квотите за въглеродни емисии в системата за търговия с емисии (ETS), при цена на газа над 1000 долара за хиляда кубически метра производството на електроенергия от стари въглищни и лигнитни централи отново става по-рентабилно от газовите парогазови мощности. Германия, Полша и редица държави от Централна и Източна Европа вече показаха през 2022 и 2023 г., че когато става дума за стабилност на електроенергийната система, климатичните амбиции веднага отстъпват пред въглищните блокове.
Вторият и много по-болезнен регулатор е свиването на промишленото потребление, което в икономическата литература вече директно се нарича деиндустриализация. Когато суровината поскъпне прекомерно, енергоемките предприятия просто спират пещите и инсталациите си. Това не е теоретична прогноза, а процес, който тече от четири години насам в химическата промишленост, производството на торове, стъкларството, металургията и керамиката.
Когато европейският производител на амоняк или стомана не може да продаде стоката си на световния пазар, защото себестойността ѝ е изкривена от скъпия газ, той затваря завода в Германия или Нидерландия и изнася производството в САЩ, Близкия изток или Азия. По този начин търсенето на газ в Европа наистина намалява и цената на борсата намира равновесие, но цената за това равновесие е трайната загуба на работни места, данъчни приходи и технологичен суверенитет.
Политическият имунитет срещу икономическата реалност
Остава въпросът защо в Брюксел и в столиците на водещите държави членки липсва видима тревога от тези данни. Както отбелязва Александър Фролов, хората, които вземат политическите решения в Европейския съюз, и хората, чиито семейни бюджети и фирмени баланси плащат сметката за високите енергийни цени, живеят в различни икономически реалности.
За европейския политически елит кризата от 2022 г. създаде удобен шаблон за действие. Щом системата издържа тогава без масови прекъсвания на тока и парното за битовите потребители (благодарение на стотици милиарди евро държавни субсидии и меките зими), управляващите приемат, че тя ще издържи и сега. А всяко ново поскъпване или затруднение лесно се обяснява пред избирателите с външни фактори и се използва като аргумент за още по-бързо наливане на публични и частни капитали във вятърни паркове, соларни централи и водородни проекти.
Дали обаче вятърните турбини в Северно море могат да компенсират липсата на базова мощност в безветрена и мразовита февруарска нощ, когато налягането в подземните газохранилища е паднало под критичния минимум? Отговорът на този въпрос няма да бъде даден от политически декларации, а от манометрите на газоразпределителните станции след три месеца.