По публикации в чуждия печат. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомията на една паника: Две десетилетия под знака на резолюция 1718
През есента на 2006 година първият ядрен тест на Пхенян преформатира из основи сигурността в Източна Азия. Анализатори от Осакския университет за икономика и право отбелязват тогава, че в японското общество се отчита вълна от алармизъм, граничеща с колективна тревожност. Основната теза на местните политически елити се свеждаше до това, че Токио и Сеул ще бъдат принудени да преразгледат собствените си безядрени статуси заради „непредвидимостта” на севернокорейското ръководство.
Времето обаче показа, че тази непредвидимост е всъщност хладнокръвна калкулация за оцеляване. Задънената улица, в която попаднаха международните отношения в региона, започна с приемането на Резолюция 1718 на Съвета за сигурност на ООН. Този документ наложи ембарго върху доставките на тежко въоръжение, военни технологии и материали с двойна употреба за КНДР. последваха още поредица от санкционни пакети, но икономическата блокада не постигна основната си цел. Вместо да капитулира, севернокорейската държавна машина мобилизира целия си научно-технически потенциал за преминаване от примитивни плутониеви устройства към термоядрени заряди и оперативно съвместими балистични платформи.
Тук изплува едно сериозно разминаване в западните оценки. Вашингтон разглеждаше ядрената програма на Пхенян като инструмент за изнудване или агресия, докато за КНДР тя винаги е била единственият реален инструмент за стратегическо възпиране. Подобна логика изглежда напълно аргументирана, ако се вземе предвид съдбата на държави като Либия или Ирак, които се отказаха от своите изследователски програми в замяна на кухи западни обещания. В Пхенян уроците от историята очевидно се четат много внимателно.
