/Поглед.инфо/ Мъгливата зима на 2015 година отново бе огласена от протестни викове. На улицата излязоха обичайните 200 грантови хрантутници (в нито един момент не надхвърлиха това число), които в политическа абстиненция отново се опитваха да потвърдят пред себе си и пред шефовете на "Америка за България", че те са политически фактор в тази изтормозена страна. Обичайните заподозрени изпълзяха от топлите си офиси и държавни службички в мига, в който стана онова, което всички знаехме, че ще се случи - промените в Конституцията, предложени от министъра на правосъдието Христо Иванов, след като минаха през исторически компромис, в пленарна зала бяха разбити на пух и прах. Всичко това се случи с мълчаливото одобрение на ГЕРБ, които вкараха машата АБВ да бъде наказващото копие. И това не е сензация. Всички хора, които не се правят на пришълци от далечна планета, още преди една година знаеха, че това ще е естественият край на тази политическа сага. Реформаторите вдигнаха френетичен шум за съдебната реформа, за да могат да имат морално оправдание, че влизат в кабинета на Бойко Борисов. Един елементарен, лицемерен и изключително предсказуем ход, който легитимира огромната управленска коалиция и нейната сюрреалистична безпринципност. А да не забравим и екстрата - партньор в сянка в лицето на ДПС, които, при ключовите гласувания в това Народно събрание, винаги са били на страната на властта. И понеже на партньорите в коалицията очевидно им писна от трайната шизофрения на РБ, те решиха да ги прострелят в десетката с точен изстрел. Но, в крайна сметка, за здравомислещите зрители няма голяма драма. Просто едни мошеници излъгаха други мошеници.
Точно заради това грантаджийското присъствие на улицата е една голяма комедия. Тези хора така и не разбраха, че недоверието, което обществото изпитва към техния вариант за реформа, се дължи на носителите на тези промени. Това са същите онези, които нямаше да връщат Борисов на власт, но го върнаха. Това са същите онези, които опитно като жрица на любовта от "Лъвов мост" преглътнаха "историческия компромис" и това, имената на Радан Кънев и Делян Пеевски да стоят почти едно под друго като съвносители на промените и избраха да протестират тогава, когато се видя, че всичките им лицемерни клишета, напомпани със стероиди, лъжи и самозаблуди, избухват в лицата им като холивудски спецефект.
В този текст обаче няма да говорим за протестърите. За тях се изписа досадно много мастило, а паразитната им природа е такава, че те се самозареждат от медийно внимание. Именно медиите създадоха протестърския балон, а сега се опитват и да представят тези обичайни 200 души като глас на цяла България, но с все по-съмнителен успех. Ще си поговорим обаче за новите им кумири. За това как в дните след оставката на Христо Иванов фейсбук се препълни с с негови снимки, които го величаеха като някакъв нов светия, случайно решил да се разходи след нас смъртните. След това наблюдавах с психиатрична почуда как отново и отново протестърите си търсеха нови и нови светии, с които да изографисат църквата на своята лудост. И е крайно време да обобщим това ново богословие, като опишем реалното житие на всеки един от светиите, които шестват във фейсбук-кратуните на протестърите.
Първият от тях е св. Христо Иванов. Ако човек е следил внимателно създаването на култа към него, след като хвърли оставка, по някое време щеше да си каже, че очевидно е свидетел на някаква наивна вяра, че снимката му не само ще прогони олигархията вдън гори тилилейски, но и лекува псориазис и гъбички.
Постъпката на Иванов беше достойна, това трябва да се уважава, но по никакъв начин не е нещо, което историята не е виждала. Героизирането на ексминистъра премина всякакви граници, вероятно за да запуши досадните политически подробности от миналото му. Като тази, че Иванов беше от хората, които не спираха да наричат Борисов "мутра", а след това коленичиха пред него. Обожествяването на Иванов обаче има друга цел. На него трябваше на всяка цена да му се закичи луксозен и морален ореол, защото е очевидно, че ако не го готвят за кандидат-президент (Радан Кънев мина в опозиция, вероятно за да не отстъпи на никого това право), то поне ще се опитат да го лансират като вице.
Религиозният екстаз около името на новия светия също така се опитва да заличи, че силовият начин, избран от Иванов, съвсем не е най-добрия начин да се прокара реформа в съдебната система. Това трябваше да се прави фино, диалогично и внимателно. Вместо това, станахме свидетели на поредния политически пърформанс, при който министър се държеше нахакано като бияч и от позициите на силата се опита да прокара своите правила. Неуспешно.
След като реформатата му рухна, Иванов обяви, че за него оставката била "облекчение", но след себе си той остави редица неотговорени въпроси, което не подобава на едно протестърско кандидат-божество.
Второто божество е св. Кристиан Таков. Тази одиозна фигура с претенциозен речник, надуто поведение и дребнобуржоазна патетика изплува някъде по време на летните протести през 2013 година. Преди това за него едва ли бяха чували други освен студентите по право, които е трябвало да минат през преизподнята да държат изпит при него. Ореолът му на юрист-протестър му спечели съветническо място в президенството. Там св. Кристиан Таков вече напълно се развихри и реши, че може да се раздаде в мятането на обиди наляво и надясно и в размахването на пръст на всеки, който не успява да оцени небесната съдебна реформа. Таков е толкова излъскан, превзет, маниерен и кух, че спокойно може да кандидатства за титлата "Мъжки двойник на куклата Барби". Но неговата мартиризация тече по линията на това, че претенциозността на изказа му, криеща нищета на мисълта, е като луксозна брошка от стъкло, която обикновеният протестър да се опита да продаде като диамант. Опитайте се някой път да вникнете в мъглата от клишета на Таков, за да видите, че това е лабиринт без никакъв изход. Той си е самодостатъчен, но очевидно иска да има пламенни религиозни последователи, за да може да си вдъхва вяра отново и отново, че е незаменим и небесно призван да властва. Някаква елитаристка запетайка в историята, която си въобразява, че някой ще го запомни. Таков е прелестен пример за това защо никой не иска да тръгва след тази самозвана армия. Обикновеният човек се губи в мъглата на това его, което няма ограничения и където всичко е изкуствено като пластмаса.
Последeн от нищото за кандидат светия се класира и шефът на ВКС Лозан Панов, който дръпна една бойна реч на 135-ата годишнина от поверената му институция и понеже няколко пъти спомена битка с олигархията, изведнъж се класира за място в новата фейсбук-църква. Панов е най-странното от трите протестърски божества. Защото виртуалнта памет бързо изкопа от миналото една статия от "Капитал", пусната през януари, в която Панов е заклеймен и наритан като кандидатура на Цацаров и ДПС. В статията, от която не ни дели дори и година, той е изкаран като мракобесен символ на статуквото и като метафора за подмолните сделки. Оказа се, че е много лесно да влезеш в сърцето протестърско - праскаш една реч и те понасят на ръце, все едно ще си следващия министър на правосъдието. Всъщност статията от "Капитал" е показателна за друго - след като така зловещо са бъркали за Панов, това не означава ли, че и другите им статии за съдебната реформа са пълен боклук. Защото в статията за новия светец те са го обрисували като част от конспирацията. Сега вече му дават небесен статут. Тогава какво следва, че конспирация няма ли?
Както всяка добра религия и тази се нуждае от архиврага, от Онзи с козите копита и рогата, който плаши младите либерали от жълтите павета насън. Тази роля очевидно е запазена за Сотир Цацаров. Той е демонът, който живее в "цацаратурата", а сутрин закусва с кръв от млади девици. Разбира се, когато човек се посвети на тази толкова голяма омраза, запачва да напипва логическите пукнатини. Да приемем, че Цацаров наистина е неземният злодей, който описват, някакъв развилнял се, неотговорен пред никого автократ. Всички обаче сме чували онази реплика "Не ми се смей, ти си го избра", отправена като обвинение към Бойко Борисов. Очевидно над Цацаров има друг дявол и това е Борисов. Неговото име обаче подоздрително отъства от уличните протести. Вероятно, защото тези, които са на улицата, се страхуват, че ще трябва да се разделят с постовете си, на които бяха сложени от същия този Борисов. Самото прикриване на името обаче издава една нечовешка подлост. Цацаров бил проблем, а Борисов - не. Колко интересно, както казваше Воланд в началото на романа "Майстора и Маргарита". Очевидно пред нас възниква не религия, а опит за някакъв епичен холивудски филм, който ни разказва приказка за идиоти.
Така че е време да махнем за сбогом на крясъците по улиците. Стипендиантите на "Америка за България" ще трябва да си търсят миряни някъде другаде. В тази държава тяхната религийка за богати сноби повече никога няма да върви качествено.
