/Поглед.инфо/ Аз и още 55 души в България случайно се излъгахме да гледаме в събота рано сутринта предаването "Библиотеката" - цитадела на първичната скука, разнообразявана от моменти на неподправено оттегчение. Хареса ми темата: "Може ли литературата да промени историята?". Ще пропусна другите участници, но една от тях, проф. Албена Хранова (пробвал съм да чета нейна книга и се убедих, че това не е текст, а ръководство за изтънчени интелектуални мъчения в деветия кръг на ада и изпитах мирова тъга към всички студенти, които са били задължени да си я купят), направо ми скри шайбата. Проф. Хранова, очевидно ужасена от литературния успех на Антон Дончев и неговото "Време разделно", обяви: "Понякога литературата е толкова мощна, че историографията трябва да й се противопостави". Тоест имаме литератор, който понеже се дразни от "неправилната" литература, иска тя да бъде научно екзекутирана, гръбнакът й да бъде изтръгнат, а тялото проснато бездиханно на площада, за да могат всички да видят трупа. След това следваха цяла серия от мрънкания, че българското общество не било достатъчно модерно (това е любимият хленч на психодесните по принцип), за да можело да носи съвместни образи в главата си и да им се наслаждава, все едно Васко Кръпката получава нова каса с бира. Думите й бяха потвърдени от някакъв писател ли, историк ли, Йордан Велчев, който продължи мрънкането с тезата, че митът за българската изключителност правел лоша услуга на страната, че България по подобен начин отказвала да се впише в света.
Якооо! Все едно американците не се изживяват като изключителни, все едно англичаните не преживяват себе си като най-великата част от света, все едно французите не живеят с усещането, че са най-великото произведение на еволюцията, все едно гърците не смятат себе си за богоизбрани, все едно сърбите не смятат, че са венец на сътворение, все едно жителите на Мадагаскар не определят себе си като най-значимата нация в света. Но този хленч - за отсъствието на България в света, е стратегически, защото позволява на една малка групичка от самоназначени интелектуалци да преживяват себе си като монополисти на истината, историческа, политическа, морална, а даже и сексуална, както ни убедиха дебатите около Истанбулската конвенция. Но за това малко по-надолу.
И целият този сутрешен плач завърши с бюрократична нотка - носителите на истината нямали комфорта да я казват. Ако искали да я кажат, обществото им се нахвърляло.
Мамини сладки! Не стига, че са окупирали университетите и ги задръстват с интелектуална помия, но искат и обществен комфорт да им бъде осигурен. Ако някой се изживява като дисидент, той трябва да има куража и да посрещне репресията. Бунтът не е кабинетно занимание. Ако си мислиш, че си прав - тръгваш като уличен проповедник и търсиш последователи. А те, бедните, са изолирани като бактерии под микроскоп и изживяват стъклените си панички като целия свят. Искат да рушат митове и да бъдат обичани. Това няма как да се случи. Мисията е невъзможна. Ако искаш да дисидентваш, това е избор, който носи проблеми, но и надеждата, че един ден историята ще е на твоя страна. Но тези нямат такава надежда. И заради това мрънканията надминават здравия разум. Както и да е - аз и още 55 зрители се посмяхме здраво пред екрана. Ако това е нивото на литературната наука, не е чудно, че чалгата у нас триумфира лесно, бързо и безпощадно...
Разказваме тази дълга история с определена цел. Това е нивото на научната мисъл у нас, което "Америка за България" упорито ни рекламира. Тази мисъл се опиянава от омразата към собствения си народ и неговите истини. Това я поддържа подобно на някаква тъмна секта, която живее от подземни ритуали и черно фентъзи. Но нямаше да има никакъв смисъл да описваме тази малка групичка, ако наскоро тя не бе извоювала удивителна победа - добра се до писането на учебниците по история. И като настана един оргазмичен разгул, просто не е истина. По сутрешните блокове започнаха да дефилират екземпяри, които сякаш са излезли от картина на Йеронимус Бош, с изкривени лица и криви зъби, които сладострастно заточиха лиги за това как бъдещите поколения ще изучават "обективно" комунизма, тоест той ще им бъде разказван като най-мрачния период в историята на България, време безнадеждно, унило и всичко това сигурно ще бъде придружено с разкази за това как ДС е разстрелвала всеки трети на случаен принцип, за да спре дисидентите и хората, които са мечтаели за килограм банани.
На мен лично най-голямо впечатление ми направи проф. Евелина Келбечева, някаква новоизгряла звезда на телевизионния антикомунизъм, преподавателка, разбира се, в Американския университет в Благоевград. И същата тази "обективна" историчка започна да съска по екраните как левите историци досега проваляли обучението по история, как БСП е носител на злото и как коварната левица имала идеологически център, който спирал чистите им стремления да промият мозъците на младите. А, виж, оказа се, че младото поколение било покварено. В миговето, в които стана ясно, че батальонът на орките е превзел учебниците, камерите на една телевизия направиха репортаж от столично училище. И попитаха един деветокласник как се е живяло при социализма. Отговорът на младежа смазваше от невинност. Той отговори: "По-справедливо". И това не е идеологизиран отговор. Това е житейска мъдрост, която е била преподадена от баба му. "По-справедливо" съвсем не е оправдание за грешките на миналото или подписване на пълна индулгенция за проблемите. Това обаче е споменът на един очевидец за една изчезнала в миналото държава, която имаше своите върхови постижения, които най-вероятно никога няма да бъдат повторени. Всъщност келбечевците искат да заличат точно тази памет. Те като плевели могат да съществуват единствено, ако памет няма. Ако обективната история бъде подменена с киселинната идеология на реваншизма. Същата тази Келбечева пак обясняваше, че нищо добро не било направено по времето на социализма. Ето това отношение е омерзително и перверзно. Никой не настоява и не може да настоява определен кръг от хората да харесват миналото, но когато става дума за наука, е задължителен обективният поглед. Хората, които взеха учебниците за заложник обаче, нямат намерение да вкарат никаква обективност. Те искат да индоктринират. На тях им трябват млади поколения от зомбита, които да са неспособни на самостоятелно мислене, както и да са независими от спомените на омразните червени бабички, преподаващи алтернативна история от тази, която грантаджиите измислят. За мен случките от предаването "Библиотеката" и екзалтациите на новите автори на учебници са категорично свързани. Говорим за хора, които се дразнят от народната памет и на неговото светоусещане, хора, които мразят народа си толкова, че никога няма да приемат неговите пориви, ценности, размисли и идеи.
И точно тук се получава нещо много интересно. Този народ отдавна трябваше да е полумъртъв. Беше изчислено той да е натикан в калта и да хълца постоянно. Този народ трябваше да е в будна кома и да приема наготово екскрементите на псевдонаучната мисъл, а после да ги славослови като гурме.
Но, оказа се, българите са запазили съпротивителни сили. "Големият черен народ", както опиянено го наричаше Никола Фурнаджиев, не бе заспал напълно, защото той намери сили да се събуди и да се опълчи на елитите си. И тук не говорим само за алтернативната памет и носталгията по социализма. Говорим и за това как изведнъж хората се събудиха, когато видяха как искат да им натресат джендър-идеологията и да я пуснат като нервнопаралитичен токсин на децата им. Това се оказа последната граница. Хората търпяха, когато ги ограбваха, когато на техен гръб забогатяваха разни микроорганизми, но когато посегнаха на бъдещето поколение, изведнъж се чу викът на голямата съпротива. И същата тази импотентна интелигенция, джендър феновете изведнъж се стресираха мощно. О, какви само крясъци се чуха оттам. Народът бил прост, изостанал, тъп, селяндурски, неевропейски. Три четвърти от третополовите веднага видяха дългата ръка на Путин, намесата на Кремъл, а Калин Янакиев почти с рев опищя орталъка, че някой искал да натика България в Азия. Оказа се, че тази полуинтелигенция иска не само да пише учебниците, но и да убеди електората, че правото на един мъж да носи рокли, както и обучението на децата, че полът е въпрос на избор е най-висшата ценност в познатата ни околност. Те се опитаха да бъдат господари не само на бъдещето, но и властелини на сексуалността. И удариха жестоко на камък. Защото след години на експерименти големият черен народ вече дълбоко не вярва на елитите си, той ги презира и е убеден с право, че те го лъжат постоянно и го въвличат в неясните си фобии и мозъчни деформации. И заради това днес виждаме процес, който един ден ще направи писането на идеологизирани учебници безполезно. Народът започва да идва на себе си и е на път да нарита (идеологически, не физически) трансджъндърни идеолози, антикомунисти-маниаци, литераторки-хейтърки и всякаква друга фауна, която преходът извратено роди. И този процес носи едно просветляване, което дава смисъл на всичко.
А това никак не е малко, ей.
