/Поглед.инфо/ Журналистът Драгомир Симеонов тези дни написал умопомрачителен текст срещу приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Той не подлежи на смислен преразказ и вероятно единствената цел, с която е създаден, е някакво нарцистично самозадоволяване или налудничавата амбициозност да се направиш на супер оригинален и да забиеш някоя мацка от "умните и красивите", която си пада по бунтари с дебели портфейли.
От текста на Симеонов разбрах следното - Андерсен е патологичен танатофил, "неприятен сърдит скандинавец с объркана сексуалност", който причинява на децата "болезнена пенетрация на страдание", автор на "извратени фантазии", непознат чичко. Всички, които четат тези приказки, пък са "класически перверзници".
Не съм в състояние да коментирам обективно подобна претенциозна снобщина, поднесена ни като загриженост за младите поколения и бдение над душата на подрастващите. Но в текста на Симеонов има едно обвинение, което е направо демонично и говори за автора по-добре от всичко останало.
Авторът е бесен на приказката "Малката кибритопродавачка". Аргументацията срещу нея парализира: "Жертвите на измръзване не са тема, от която смятате, че те (децата) имат естествена нужда, и вероятно ги щадите от подобни новини, но тук портата на ужаса е широко отворена...".
По гърба ми полазиха ледени тръпки, защото очевидно подобно нещо е написано от човек без сърце, а, опасявам се, и без мозък.
Малкото момиченце в приказката е жертва не на измръзването, а на бедността. На разяждащата бедност в безмилостния свят, която я води до смърт в студа. И това послание е очевидно в текста. Още в началото, описвайки ситуацията, Андерсен казва, че момиченцето е бедно, че "през целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара". Момиченцето е гладно, у тях също е студено и изобщо никъде не се вижда спасение.
Смъртта в този разказ дори изглежда милостива, защото все пак е изход от капана на бедността и пълното отчаяние. Това е гениалната литература. Защото в мига на най-големия студ, душата на малкото момиченце отлита и получава своето спасение от ледения свят. Андерсен не е безмилостен писател, който причинява "пенетрация на страдание". Той е писател на съчувствието, защото дори в миговете на най-голяма трагедия той дава спасение на героите си.
Да, това не е лекокрил урок, не е розово видение, но Андерсен не е лесен автор. Не става да го преживяш с пуканки или да го съпреживяваш като риалити. Приказките му възпитават социална чувствителност. Именно това усещане е най-важната част от порастването.
"Малката кибритопродавачка" е опит на Андерсен да разкаже на децата за несправедливия свят, в който живеем. И когато пораснат, да се опитат да го променят. Да видиш в приказката само "смърт от измръзване" е все едно да прочетеш "Престъпление и наказание" като криминален роман.
Само че драгомирсимеоновщината вижда в сюжета единствено "измръзването". И кресливо тръгва да брани децата от пенетрацията на истина в техния свят. И сигурно този претенциозен текст нямаше да ми направи впечатление, ако не бях прочел точно в същия ден историята за старицата в Куклен, която починала, а след нея починали и двете й психично болни деца. Тримата живеели при ужасяващи условия.
Контрастът между самовлюбения фукльо и българската реалност беше разкъртващ.
В България май е пълно с копия на Симеонов, защото никой не реагира, когато прочете новина за възрастни хора, умрели от студ, за мизерията на толкова забравени от държавата хора, че те съществуват като призраци, без никой да дава пет пари за тях, за майка, която не е хранила малката си дъщеричка и тя умира от недохранване...
Но какви ги говорим - това са гадни и тежки новини, и софийската снобария има право да се прави, че не знае за тях. Колко по-добре е да се правим, че тези хора ги няма. Че не съществуват наистина.
На някои не им пука за злото в света. За бедността. За неравенството. За болката на ударените хора
Важното е господата да не четат за него, за да не развалят благородните си стомаси и да си прецакват храносмилането...
