/Поглед.инфо/ Има някаква удивителна трансформация, която се случва с десните интелектуалци в мига, в който за разнообразие смръкнат от дрогата на властта. Тогава от четенето на Бодрияр нищо не остава в главата, гръмките идеи за свобода биват захвърлени на бунището за радиоактивни отпадъци, а папионките се превръщат в камшици, за да станат кафкианска метафора за страховит процес. В България нищо не разрушава един човек повече от полета към поднебесните етажи на управлението, понеже, за да може да се издигне дотам човек, трябва да се откаже от целия си багаж, който го е правил различен, а някога може би и смислен.
На мен Георги Лозанов ми е бил преподавател във Факултета по журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" и никога не съм подозирал, че леко отвеяният доцент, който неизменно държи цигара в ръката си докато се опитва да обясни как точно мислите на Чоран се съотнасят към разцъфващия медиен свят у нас. Никога не съм си мислил, че много години по-късно от ореола на интелектуалеца няма да е останало нищо, а самият Лозанов ще се окаже един властолюбив цензор, вечната Амбър на медийната регулация, един човек надъхан не само политически, но очевидно обсебен от идеята да стои на държавна службица, дори и ако за целта му се наложи да гази всичко онова, което е проповядвал като принципи в ранните си години. Човек никога не очаква един десен интелектуалец да се превърне в политическо чудовище, но винаги трябва да има наум, че водопадът от красиви приказки често е маска, която крие такъв инстинкт за власт, че е страшно, когато той бъде оголен.
Миналата седмица се случи нещо, което като че ли противоречи на всичко написано по-горе. Стана чудото! Георги Лозанов хвърли оставка от поста председател на СЕМ, точно месец преди да му се наложи така или иначе да направи това, защото мандатът му изтича. Официалният му мотив за оттегляне е неукорим - отказът да подпише решение за създаването на телевизия "ПИК". Лозанов дори написа дълго писмо (наречено "волеизлияние"), за да обясни причините за решението, а част от медиите започнаха да му изграждат образа на мъченик и светец, който всеки момент ще почне да ходи по водите на езерото "Ариана". Няма да се занимаваме с мотивите за напускане, те са свещено право на всеки човек, но във властовата биография на Лозанов има твърде много черни дупки, които не трябва да забравяме. Патетиката на един жест, интелектуалното позьорство на конкретния политически миг не бива да бъдат като хапче за амнезия за всичко онова, което конкретният персонаж е скофтил в медийната ситуация и сега се опитва да избяга от местопрестъплението с измити ръце и изпрана биография.
Георги Лозанов за първи път влиза във властта през 1997 година. Времето е бурно. На власт са дошли неговите хора от СДС, които точно в онзи исторически миг предвиждаха, че властта им ще трае минимум до 2020 година, защото нямаше причини цялостната приватизация на историческото време в тяхна полза да не се осъществи. Тогава на Лозанов му предлагат място в Националния съвет за радио и телевизия, една институция, която толкова много се опорочи в опитите си да стане фабрика за пълзяща синя цензура, че някъде в началото на новия век се наложи тя да бъде преименувана. Разбира се, за това помогна и екипът на Слави Трифонов, станал една от първите жертви на "регулацията", разбирана по седесарски, че те измислиха названието НеСеРеТе, което като бомба накара дори интелектуалците с папионки да се почувстват зле. Освен това НеСеРеТе остана в медийната история на България като мракобесната организация, която подпечата пълния контрол на Иван Костов върху медиите. Те наложиха позабравената Лили Попова за шеф на БНТ и изправиха радиото пред криза като се опитаха да настанят Иван Бориславов за шеф на БНР. Тогава журналистите се вдигнаха на протест, а на властта й се наложи спешно да замита следи. Именно от онзи период датира едно философско изявление на Лозанов, който, попитан какво ще реши НеСеРете този път по отношение на радиото, отговори: "И аз чакам с интерес да видя какво ще е нашето решение". Дори и Пол Рикьор нямаше да е в състояние така палаво и постмодерно да обобщи идеята, че регулаторите чакат да им бъдат спуснати решения отгоре.
Междувременно обаче Лозанов се развихри и политически. Той се превърна в основен говорител на това Ефир 2 да бъде приватизиран, защото му миришел на социализъм, а авторът на книгата "Мое дясно" има нежен стомашен тракт и единствено ароматът на капитализъм му понася добре. Важно е да се отбележи това, защото днес Лозанов се опитва да играе ролята на защитник на обществения и държавен интерес, което по никакъв начин не се вписва в биографията му на отдаден приватизатор преди. Изобщо, ако човек проследи неговата властова биография, ще види, че тя е удивително непоследователна, лъкатушеща като мисълта на философ на три ракии, но пък за сметка на това винаги даваща си сметка кои са силните на деня и как може да се възползва от тях. Защото, това вече трябва да го признаем, Лозанов е успял да научи в детайли изкуството за оцеляване в политическата джунгла. След това отново и отново преподавателят по култорология намираше начин да се впише във властовите конфигурации, да бъде удобен и на всяка следваща власт, да предложи интелектуално-политическа индулгенция на всички. При управлението на ГЕРБ пък най-накрая съдбата му се усмихна - той стана шеф на регулатора и 6 години изкара като несменяем началник, който вади от ръкава си един малък трик. Лозанов така и не изкара пълен мандат. Предпочиташе да ги прекъсва, преди да свършат, така че в бюрократичните анали да няма запис, че той има дори и един пълен. Този път бе приложена същата хватка, което подсказва, че нейният автор си оставя вратичка за завръщане, защото наркотикът на властта е проникнал до всяка клетка от тялото му. Това е смайващото при Лозанов - контрастът между претенциите за интелектуалност и властова алчност. Между идеята, че е радетел за свобода на словото и полицейския ботуш, с който се опита да смаже единствено смислено предаване в БНР.
Между другото Лозанов ще остане в историята именно със своята битка с "Деконструкция" и с това как неговите машинации успяха да я свалят от ефир. И ако можем да открием все пак нещо симпатично в неговата битка срещу "ПИК", то опитът на Лозанов да приравни "ПИК" и "Деконструкция", както и мракобесното му изявление, че одобрява свалянето на предаването от ефира на БНР разбива на пух и прах високоинтелектуалните претенции. Всъщност, ако можем да намерим някаква аналогия на "ПИК" в обществения живот, това ще е самият Лозанов. Неговото одиозно поведение през цялото време беше като заглавие с крещящи букви. Опитите му да се превърне в Ким Ир Сен (ироничният му прякор бе Ким Ир СЕМ) по властово дълголетие начело на регулатора също издава една естествена жълтения на поведението и напомня на скандална снимка, пусната в употреба, за да очерни или оклевети някого.
Напускайки председателското място в СЕМ, Лозанов не напразно заговори за "Деконструкция". Колкото и да чистиш местопрестъплението след себе си, там винаги остават следи. Битката с различното мнение завинаги остава знак за това как папионката започна да възприема себе си като идеологически борец срещу всички, които не мислят като него. Не напразно в неговото "волеизявление" той протестира срещу това, че леви интелектуалци го нарекли "лице на полицейщината", защото прекрасно осъзнава, че това ще му остане като прякор завинаги. Лозанов дължи много отговори, но в пяната на общественото разделение, страхувам се, че никой няма да ги потърси от него. Например - как така душата му на борец за плурализъм търпи безкрайното шествие на полудесни анализатори по телевизиите, които могат да приспят и галопиращ кон, а го издразни едно от малкото островчета на критично ляво мислене в ефира. Да не би пък случайно авторът на "Мое дясно" да е толкова тесногръд и не постмодерен, че да не може да приеме да има някаква друга позиция, друго гледище за света, различна визия за България?
Навремето властта се принуди да закрие НеСеРеТе и да го трансформира в съвсем друга форма, защото стана ясно, че докато у нас бушуват партийните ветрове, регулацията е другото име на цензурата. Лозанов изправи и СЕМ пред същата съдба или поне отключи достатъчно интригантска атмосфера в този орган, за да не е ясно неговото бъдеще. Защото след като осъществи реална цензура на практика, интелектуалецът отвори възможност СЕМ да стане фабрика за налагане на политическо господство в БНТ и БНР. Знаем, че президентът назначи Бетина Жотева за член на СЕМ и сега, ако парламентарната квота бъде попълнена с протестърски кадри, то на хоризонта съвсем сериозно се очертава възможност Ивет Добромирова да стане шеф на БНР. Тогава вече визията на Лозанов за медиите май ще е осъществена в пълната си форма, защото там никога повече няма да има място не само за различно мислене, а дори и за една буква несъгласие.
Един ден фигурата на Лозанов сигурно ще отприщва много анализи на тема "Съдбата на постпреходния интелектуалец в България, заклещен в примката на собственото си лицемерие", но в окото на бурята днес е необходимо да признаем - именно фигури като Лозанов разрушиха нормалната медийна среда. И с действията, и с бездействията си. Защото тяхното упорито втренчване в пъпа им, тяхната интелектуална парализа или фиксация единствено в темата за безкрайното минало доведе до всички медийни демони, с които днес не можем да се саморазправим. Лозанов трябваше да подаде оставка преди да се превърне в карикатура на самия себе си. Но вече е твърде късно.
Уморените папионки стават за смях, нали?
