- За четири години в избирателния корпус на Турция се вляха нови 8 млн. избиратели – млади и динамични, формирали се под мощното глобално въздействие на първото десетилетие на 21 век.
- Идеологиите се реализират чрез политическо лидерство, а са необходими смелост, характер, агресивност и интуиция.
- Няма бивша империя, която периодично да не събужда в политическата си практика авторитаризма, казва д-р Маринков.
Бойко Маринков е научен сътрудник в Института по балканистика към БАН. Доктор по история. Специалист по проблемите на Турция.
Г-н Маринков, очаквана ли беше изборната победа на партията на Справедливостта и развитието (ПСР) начело с Ердоган в Турция?
Отговорът ми се състои от две части. Първата част е очевидна - всички проучвания преди изборите даваха реално предимство на ПСР с около 20 % пред Народно-републиканската партия – НРП . Въпросителните се въртяха около Партията на националистическото движение – ПНД и нейния потенциал да преодолее 10 процентната бариера. Така че очакванията в своето цяло се потвърдиха.
Втората част от отговора е вече в анализа на конкретните изборни резултати от 12 юни. Да започнем с най-общите от тях – брой избиратели. За 4 години те са нарастнали от 42 628 359 през 2007 на 50 339 596 през 2011 година. Това са нови 8 млн. избиратели. Избирателната активност също нарастна от 85,5 на 87,5 % с уточнението, че гласуването там е задължително .
Победилата ПСР на Р.Т.Ердоган спечели 49,9 % ,което е най – високият изборен резултат от 1965 г., когато Партията на справедливоста на Сюлейман Демирел спечели абсолютно мнозинство с 54 %. Още нещо от политическата история на Турция – ПСР печели трети мандат, което се случва за първи и последен път с победилата през 1957 г. Демократическа партия на Аднан Мендерес. За някои читатели това може да изглежда архаично и далечно, но за държава с имперска история тези връщания към историята се правят редовно. Те бяха част от коментарите на турските анализатори днес. В сравнение с 2007 г. партията на Т.Р.Ердоган добави нови 3,36 % и забележете – 5 млн. нови избиратели – от 16,3 млн. на 21,3 млн. Политическият и изборен парадокс е в това,че броят на избраните депутати падна от 340 през 2007 г. на 326 през 2011 г.
Народно – републиканската партия влезе в битката с нов лидер - Кемал Калъчдароглу, с много трудно формулирани позиции по процеса Ергеникон, както и към ролята на военната каста в турския политически живот. Предизборната кампания, която проведе обаче партията – член на Социнтерна, беше максимално динамична, открита и емоционално наситена. В неделната вечер на 12 юни турските социалдемократи също имаха поводи за радост: От 20,88 % получени през 2007, сега тя достигна до положителния вот на една четвърт от турските избиратели – 25,94 % и което е особено важно – добави нови 3,8 млн. избиратели – от 7,3 млн. през 2007 г. на 11,09 млн. през юни 2011 г. , което беше подчертано и в изявленията на лидера й в следиизборните интервюта.Турските депутати – социалдемократи нарастнаха от 112 на 135, партията се чувства мобилизирана и вдъхновена.
За Партията на Националистическото движение решаващо беше преодоляването на избирателната бариера - постижение, което отчитат като минимално и недостатъчно след серията от медийни атаки срещу нейното ръководство в последните няколко седмици. ПНД получи 13,3 % от гласовете на избирателите, 5,5 млн. избиратели и 54 депутатски места, т.е. със 17 по-малко в сравнение с 2007 г.
Последната голяма политическа формация са т.нар. „независими” кюрдски депутати от Партията за мир и демокрация, които получиха 36 депутатски места и добавиха в сравнение с 2007 г. нови 1 млн. избиратели – от 1,822 млн на 2,823 млн. през юни 2011 г.
Последната особеност на тези избори е финалът на политическото раздробяване от 90-те години и новата политическа консолидация около посочените четири формации. Показателно за това явление са изчисленията, които показват, че на парламентарните избори в далечната вече 2002 г. те са получили 68,25 % от гласовете на турските избиратели, през 2007 г. този процент вече е 87 , а сега вече четирите формации получиха общо 95,7 % от гласовете. А в тези избори участваха 15 политически партии.
Тези резултати са втората част от отговора ми и както сами виждате, той нямаше как да бъде предвиден преди края на изборния ден.
Какви са основните изводи от тези избори?
Изводите ми са ясни – налице е нова политическа конфигурация с много силна управляваща формация в лицето на ПСР, ясно послание за необходимостта от нова левоцентриска платформа с ярко изразени социални хоризонти за НРП, мощно политическо послание за търсене на спешни решения на кюрдския проблем. Ликвидирана е фрагментацията, коалициите са оставени като спомен от 90-те години .
Тези избори обаче не дадоха отговор на въпроса за идентичноста на политическите формации, в които съществуват различни групи за влияние. В ПСР продължават да съжителстват в различни съотношения ислям, консерватизъм, икономически либерализъм и пълна интеграция в ЕС. При НРП процесите са подчинени на необходимоста от нов прочит на „шестте стрели, които виждате върху партийното червено знаме. Ще продължи спорът върху „неокемализма , върху светското и европейско начало в турската история. Някои анализатори обаче още след тези избори препоръчаха повече социална тъкан в политическите послания и дейност на партията с оглед новото поколение избиратели, което масово подкрепи партията, включително и извън традиционните региони - Одрин, Къркалери, Измир, Мугла, Текирдаг, Тунчели, Айдън.
Отново ще напомня, че само за 4 години в избирателният корпус на страната се вляха нови 8 млн. избиратели – млади и динамични, формирали се под мощното глобално въздействие на първото десетилетие на 21 век. Напомням го сега, за да не се окажем толкова изненадани, както някои политици и журналисти през февруари и март т.г. гледайки с изумление новите поколения на Египет, Тунис, Алжир и Сирия на площадите. В историята събитията нямат абсолютни аналози, но симптоматиката в този случай е много важна.
На какво се дължи стабилният политически път на тази формация?
На сравнително верния прочит на историята на свързаните с исляма политически формации в Турция. ПСР и самият Тайип Реджеб Ердоган очевидно добре познават историята на многопартийноста в страната след 1945 г. – политически партии, идейни програми, лидери, военни преврати или заплахи от преврати. Част от историята минава пряко през политическата биография на министър-председателя Т.Р.Ердоган. Преди месеци почина патриархът на политическият ислямизъм в Турция проф. Неджметин Ербакан. Над 100 000 бяха на поклонението му и е очевидно, че една епоха си е отишла с него си е отишла една епоха .
В последните години турският министър-председател откри за новите поколения съдбата на Аднан Мендерес, като обяви обесения лидер за свой учител и пример. Нещо повече – сблъсъкът с висшето военно ръководство и с офицерската каста през 2008 – 2010 г. мина изцяло под символиката на аналогиите от края на 50-те и началото на 60-те години и спомените за преврата от 27 май 1960 г.
Ако всичко това изглежда минало и отнесено към вчерашният ден, то бързите темпове на нарастване на националния доход, новите възможности за социално предвижване, икономическият просперитет на новата провинциална класа всъщност се интегрират с консервативната традиция и сунитското течение Нурджи на Фуат Гюлен. Ще ви спестя икономическата статистика, но искам да обърна специално внимание на хоризонтите, които заложи Р.Т.Ердоган на предиизборните плакати – 2023 г. и 100-годишнината на Републиката.
Кое, според вас, е водещо в партията – личността на Ердоган или идейните постановки на умерения ислямизъм?
В началния етап от развитието на ПСР и през първия мандат – 2002 – 2007 г. – личноста на Р.Т.Ердоган, след 2008 - доктрината на умерения политически ислям в синтез с турския национализъм. Въпросът е много интересен, но нека оставим отворени възможностите за допълнителни анализи и на четящата публика. Сега само ще ви напомня две знаменателни и скандални прояви на турския премиер в последните години. Мнозина още помнят как разярен от нетактичното поведение на израелския президент Шимон Перес, Ердоган напусна пресконференцията в Давос, напусна Швейцария и принуди 87-годишния израелски държавен глава да му поднесе официалните си извинения. Вторият скандал се разигра през февруари т.г. при посещението на Ердоган в Германия за откриването на международна изложба на високите технологии в Дюселдорф. Неговата реч предизвика възторга на 3,5 млн. турски граждани, които бяха адресати на лозунга „Никой не може да ни застави да се откажем от своята култура”. Звучи тривиално, но идеологиите се реализират чрез политическо лидерство, а за него са необходими смелост, характер, агресивност, интуиция.
Може ли да говорим за някаква, макар и мека, форма на авторитаризъм в страната?
Няма бивша империя, която периодично да не събужда в политическата си практика авторитаризма. Много често историята буквално наднича от политическото битие – примерите за това са десетки. Турската модернизация е с 200 годишна история, примерно от времето на султан Селим ІІІ и много от процесите в нея са пример именно за авторитарна доминанта.
Как мислите ще има ли промяна във външнополитическия курс на страната?
Ще има развитие на външнополитическият курс на ПСР и на Р.Т.Ердоган, чието начало и до днес се помни – иракската криза и решението на ВНСТ от 1 март 2003 г., когато беше отказан достъп на американските части за началото на операцията „Шок и ужас”.
Ще продължи външнополитическата офанзива в следните приоритетни области – завършване на процеса на хармонизация и приемането на Турция в ЕС, енергийна политика, подчинена на новото значение на транзитните държави, енергична посредническа роля в прилежащи региони – в Северен Кавказ, в Близкият Изток, в реализацията на иранската ядрена програма , нова фаза на отношенията с тюркоезичния и ислямския свят, „мека дипломация” в Гагаузия, Косово, Босна и Херцеговина , Македония, постоянен диалог и синхронизация с Руската Федерация при мощно нарастване на външната търговия и туризма. И нещо ново – петгодишна програма за политиката на Турция на Балканите.
Как влияе арабската криза на турските външнополитически приоритети?
Създава нови възможности за двустранните отношения, задълбочава кризисните елементи в турско-израелските отношения от последните 5–6 години, демонстрира новите възможности за разширяване на влиянието на страната в един регион, където за последните 50 години Турция е изпробвала целия външнополитически арсенал. Но това е една голяма тема, която не искам да подмина с няколко думи.
