Едва ли съм първият, който се е обявил че категорично подкрепя протестите против някои задкулисни партньорско-политически импровизации при назначенията на уникално антипатични личности на високи държавни и общински постове. Нещо повече, при едно от назначенията най-достойното поведение (и досега си го мисля) бе оттеглянето на правителството начело с Пламен Орешарски, ако нещата бяха в „нормална“ страна с развита демократична система, базирана върху столетни традиции. Но България, независимо от „почетното“ си място в Европейския съюз на демократичните и проспериращите страни, реално все още е с твърде парадна демокрация и народ, оставен в голямата си степен на волята на провидението, а не на политиците. Как тогава да не се вглеждаме под микроскоп в думите и делата на управляващите? Затова едва ли ще съм и последният, който безусловно ще одобрява всички икономически и социални ходове на правителството на Орешарски и няма да го критикува. Само почакайте!
Улицата обаче никога не е „произвеждала“ политика, освен да е „сваляла“ партии и политици. Понякога тя е акуширала промени, които са били наложителни. „Орлов мост“ свали ГЕРБ, „Независимост“ не допусна силовата ръка на ДПС в ДАНС. И в двата случая пружината на народното недоволството бе безцеремонно провокирана и притискана от съответните управляващи, които са се мислили за възседнали властта и обяздили народа си, а всъщност са били и са покорни роби със сведени глави и пречупени гръбнаци пред онези отвратителни типове, които „дърпат конците“ и пълнят джобове от обществени поръчки и еврофондове, от производство и търговия на дрога, от неплащане на осигуровки и данъци. Типовете, наричани с обобщеното понятие „олигарси“. Как ли пък не, нови 4 години покорство пред поредните олигарси? Старат истина е, че колкото повече натискаш пружината, толкова повече тя ще те изхвърли по-силно и даже без подробни обяснения, харти и псалми.
Българската Улица в голяма степен изпълни първата си задача – не допусна (някои!) брутални назначения. В това отношение тя извърши успешна промяна и трябва да бъде адмирирана. Едва ли е нужен съвет, но със сигурност колегата Орешарски благодари тайно за подарената си „косвена“ подкрепа да бъде свободен в решенията си и действията си като независим премиер. Макар че черната точка си е черна точка и ако не си каже кой му е дърпал конците, Улицата справедливо ще иска докрай неговото отстраняване.
Столичната Улица, която се изявяваше в началото като достатъчно възпитана, обаче взе да губи търпение, а „тестото й“ (исканията й) – започна да излиза от нощовите. И маратонското бдение, и горещото време, и напечените глави, и какво ли не още зад кулисите - безплатно или добре платено, доведе до девалвация на исканията и довеждането им в по-нисък ранг – до крясъци и обиди, които едва ли ще предизвикат естетично перото на някой нов Жан Жак Русо, или пък четката на някой нов Делакроа. Нещо повече, и бунтът срещу промените в бюджета (наследството на „тънката пица“!), и бунтът срещу самия премиер, и гневът срещу „червените боклуци“ (а „сините“ и другите, моля?), и „идеологизацията“ на протестите, подкрепяни от отлежали „нови реформатори“ и центрове за (уж) либерални политики и (уж) пазарни икономики, да не коментираме шопенхауеровската поза на моралиста-президент, показват ясно канализиране на протеста и вкарването му в своеобразна политическа Перловска река, при това – доста мътна. „Окуражавана“ от някъде недалече, примерно към следващите скрити олигарси, от където е окуражавана.
Фактът след 50-тия ден е неоспорим: освен исканията за оставка и нови незабавни избори (които в голяма степен ще възпроизведат статуквото), Улицата не може да роди нищо ново. Както не е способна да отиде и да окупира, например, офисите на Маргените, на Маждо или Баретата (там бодигардовете няма да ги посрещнат така любезно, както полицаите пред парламента), или пък офиса на (поредната) пламенна строителка на историческия столичен завод за боклук от миналия век, или пък при някой позабравен като хидроинженера с милиионите, или пък именията на приватизатора на Мусала. Така е, няма нови идеи, има нов PR-шум. Затова и Улицата отъня идейно и организационно, което не означава че през септември няма пак да набъбва, старателно захранвана финансово и PR от нови мераклии, загрижени „за гражданите“, „за можещите“, „за бизнеса“, „за младите и красивите“и т.н.
Няма обаче да е честно, ако Улицата остане глуха не чуе политиката – изразявана чрез плана и програмата, която възнамерява да провежда правителството на „Орисарски“, орисан да бъде начело на държавата в най-трудните и може би в най-отвратителните моменти от нейното съществуване. А политиката не може да е встрани от основния мандатодарител. Кой ли е той? Един е, БСП.
„Бъди или умри (чрез политиката си)!“ – това е алтернативата пред столетницата, от която се очакват млади дръзки идеи, придружени с висок морал, чисти ръце, горещо сърце и хладен ум. И разбира се, без офшорни сметки; деца, следващи в чужбина; роднини, печелещи обществени поръчки една след друга. Поне така си мислят хората. Ще се справи ли БСП чрез своя политически елит начело със Станишев?
От една страна, социалистическата партия може показно да си направи грандиозно харакири в Народното събрание, ако се яви чрез вариант на бъдещия бюджет за 2014 г., който да е продължител на идеите на тройната коалиция и ГЕРБ, що се отнася до икономическата и социалната (и най-вече данъчната, приходната и разходната) политика. Впрочем, в интерес на истината, ГЕРБ пое като свои „плоския данък общ доход“ и „ниския корпоративен данък“, нарастващата социална диференциация и наглостта на едрия (не всичкия!) капитал, включително и банковия, но това бе „завещанието на тройната коалиция“.
Освен това, този Бюджет 2014 трябва да генерира две неща, известни от обновената програма на Г-20 и ЕС – висок икономически растеж и стремеж към пълна трудова заетост. Правителството на „независимия“ Орешарски не може да скъса пъпната връв с „майката“ БСП, която го номинира и роди политически, и да играе солово. Ако това стане, БСП е длъжна да свали правителството. Няма друга алтернатива: БСП да държи в политическо менгеме това правителство, което пък да е длъжно да генерира растеж, трудова заетост и справедливи данъци още през 2014 г. Ако не, харакирито на БСП е гарантирано, даже Станишев да бъде шеф на ПЕС. Само че, ако БСП си направи такова харакири, вероятно това ще е убийствено за левите сили в България поне за едно-две десетилетия.
От друга страна, БСП не може да си позволи да бъде „индиго“ на ГЕРБ (десница!), нито на провалената идеология на тройната коалиция (корупцията с „разпределението на фондовете“). Лидерът на партията трябва да си каже най-накрая мнението (ако го има) за плоския данък (когото навремето лично подкрепи), ако не – да си консултира, например, с… мъдри депутати от левицата, като стратега Мартин Захариев или някой друг, вкарани не като автомати за гласуване в парламента. Шега или не, но мълчането не ражда новости. БСП трябва да каже как през следващите години вижда силен икономически растеж, пълна трудова заетост, нарастваща социална справедливост, нетърпимост към корупцията, неизползване на властта за лични цели, отърсване от втръснали сладкодумци и безпардонни сателити, овладяване на митниците, прочистване на властта от нищонеможещи приближени и червени „калинки“ и т.н.
Политиката, която социалистите трябва да предложат на българската трапеза, трябва да ориентира към промени, които са в полза както на цялото общество, така и за новия прекариат (не го бъркайте с марксовия „пролетариат“!) – хора без работа и опора в живота, експлоатирани и унизени. Ако правителството поеме по такава политическа магистрала на промените, а не се лута ту към някои частни („червени“) мераци, ту към „партньорски“ услуги към ДПС, ту към бъдещо АД „БСП-ГЕРБ“, ту в икономическа угода на олигарсите, то успехът ще е не само на БСП, а и на левите сили, на обикновените граждани. Впрочем, в това си начинание, БСП сама трудно ще се справи с многомерните задачи, и понеже в последно време десницата е в процес на консолидация, то къде е отговорът на мечтаната „обединена“ левица? Няма го. А левите сили извън БСП не обичат само да размахват бодро червени байрачета, да прославят лидера й, и да повтарят, че столетницата е права, даже когато тя греши, а пък Б.Б. е дявол и протестиращите са маргинали. Впрочем, има и хитри дяволчета с яки червени връзки – вгледайте се отново в назначенията!
Да обобщим. Смисълът на една бъдеща евентуална високоморална социално-икономическа политика е да се осъществяват такива промени, които да направят протестите излишни. Улицата е необходима, когато няма морал и политика; протестите са безсмислени, когато всичко в българската къщичка е подредено, чисто и приятно. Някой да е протестирал затова, че за него се грижат добре, че работи с удоволствие и че получава справедливо заплащане? Въпросът не е дали Орешарски е красив или не, или дали БСП е лява или дясна партия; въпросът е каква политика в Бюджет 2014 БСП ще защити през Орешарски.
Ако не допадне бъдещата политика: всички пак на Улицата и БСП – в ъгъла. Естествено, със Станишев – като незаменим лидер, но в ролята на незначителна опозиция независимо от силните опозиционни гракания на този или онзи. Десетилетия наред.
Съзнава ли БСП че е изправена още сега пред въпроса дали да премине към политическа „клинична смърт“ или „да бъде“!?
