/Поглед.инфо/ Азбучна истина е, че нагонът за власт е компенсаторна реакция на незадоволения сексуален инстинкт и на нереализираното във вътрешните пространстава на личността Его. Просто е. Когато си в мир със себе си, имаш нужда от естествено взаимодействие със света около тебе, бидейки едновременно както дзоон политикон (обществено същество), така и личност със свой автономен интим, охраняван съзнателно на границата между вътре и вън. Когато обаче си задръстил с барикади от неразбиране пътищата за проникване в корените на своята вътрешна идентичност, имаш нужда да компенсираш тази празнота с движение навън и да я проектираш върху света, за да докажеш първо на самия себе си, а после и на другите, че функционираш значимо. А най-дълбоката и първично заложена функция на личността е нейната сексуална природа. Когато тя не се опознава и не се овладява по екзистенциалния вертикал на себепознанието и е насочена компенсаторно само навън, неудовлетворената сексуалност се реализира спонтанно чрез волята за власт. В най-архаичния пласт на човешкото съзнание тук става въпрос не просто за сексуалност, а за среща със страха от Смъртта в нейното дълбокo и първично проявление.
Всичко това е елементарно за разпознаване в публичното пространство. Сексуално нереализираният лидер личи отдалече. Не само заради това, че той е напълно безполезен и вреден за обществото и е успешен само и единствено за самия себе си, като задоволява непрестанните си нужди от власт и обществено признание за сметка на благополучието на тези, които управлява. Познава се и по това, че той не може да предложи нито една продуктивна визия или решение за общото благо, а вместо това произвежда спорадични, абсурдни или оригинални словесни съчетания, около които жадните за новини медиатори се лепят като мухи на мед. Той не владее Логоса, а използва клиширания, изпразнен от съдържание език, в който е обучен от своите благодетели, открили в него своя подходящ обект и управляващи целенасочено неговия властови нагон. Той не е мъдрец. Неговата вътрешна празнота се е превърнала от комплекс за малоценност в компесаторна фикция за притежаване на влияние и материални блага. Затова такъв лидер преследва властта с абстинентна невъздържаност, стигаща нерядко до налудничавост.
Властта е опиат за мъжете, десакрализирали своята мъжественост и потърсили изгубения си сексуален център извън полето на своето Аз. Проектирането на нагона върху света извън теб е най-лесният начин да избегнеш тъмните пропасти в своите неосветени вътрешни лабиринти. Все пак, за да скочиш в последните, се изисква наличието на елементарна авторефлексия, която е все по-голям лукс и основен дефицит по пътя към властта.
Всичко това създава неадекватни положения. Например лидер, който изживява своята сексуалност, флиртувайки с микрофоните на репортерки или позирайки мъжествено в креслото на властта. Или лидер, който е изпаднал в комплекс пред своята сексуална природа и компенсира липсата от срещата си с нея чрез нелепо и войнствено поведение на вербално ниво, за да докаже своята значимост. Или лидер, уплашил се толкова много да не изгуби своята потентност, че слуша за важните обществени дела любовницата си, тъй като тя е изначално овластена от самия него да го охранява от срещата му със Смъртта. Семейно-любовните назначения дори не се нуждат от коментар. За жалост, ефектите от тази елементарна подмяна на сексуалния с властовия нагон са не само непродуктивни, но в един момент стават опасни и пагубни за обществото. Във всички случаи изкривяването е дълбоко екзистенциално и издава също така липсата на политическа култура, независимо от внушенията на публичното поведение и на защитната маска. Това не може да бъде официално анализирано, защото политическият и общественият живот отдавна са лишени от знанието, че всички ние представляваме единен жив организъм, съставен от отделни живи организми. А когато боледува единичното, боледува и цялото. Още повече, когато единичното има претенцията да води цялото по историческия му път.
Положението с жените във властта е още по-тъжно и жалко. Еманципацията нанесе огромни поражения на женската природа, чиято мистична сянка се изкриви ужасно под прожекторите на обществено-политическата сцена. Дебела или кльощава, това няма значение. Има значение, че Сянката е излязла твърде далече извън очертанията на женския храм. Въпреки марковите тоалети, обувки и чанти, които се разхождат из коридорите на властта, те остават само и единствено аксесоари на незадоволената, гладна и отворена за плячка женска паст, която борави несръчно и нелепо с мъжкия инструментариум в политическия маскарад, подменила първосигнално и необмислено функциите на своята женска същност.
Mens sana in corpore sano (Здрав дух в здраво тяло) е единствената непостижима формула за функционирането на едно здраво общество, което цени познанието, че всеки един е част от цялото и от неговото обществено здраве. За съжаление, болните общества, каквото е и нашето, могат да излъчват за лидери само безлични, небалансирани или карикатурни образи, лишени от потенциала да обърнат в здравословна посока живота на нацията. А това е така, защото последните не са способни да изживеят здравословно и самите себе си.
По този начин порочният кръг се затваря, докато имунната система на колективния организъм не успее да опази в гънките на своята първична и изконна идентичност нещо читаво и здраво, носещо в гените си автентични качества.
Това не е чаканият Месия, който никога не идва, а Нечаканият, когото в началото малцина познават.
Той умее да си говори със Смъртта и властта не му е нужна, за да забрави страха си от Нея. Той е Мъдрец. Той познава Жената и знае, че нейната сила го прави свещен. Той не слуша гласа на любовницата, но оглежда вещо същността си в нея. Той слуша своя вътрешен глас.
За съжаление, България днес е лишена от такъв водач. Обществото все още не е успяло да го излъчи. Те не са готови един за друг. Липсва истинска съпротива към глупостта и пошлостта, затова реакцията на социума остава само вербална и безплодна. А мъдрецът ще дойде, когато общността е узряла за неговата поява.
Той ще бъде готов да живее и готов да умре по пътя към своята цялост, която неизбежно включва в себе си посвещаване в служба на своя народ.
