/Поглед.инфо/ За Григор Пърличев е писано и говорено толкова много, че е невъзможно да се добави нещо неизвестно сега - в навечерието на празника на празниците ни 24 май. Наскоро по политически подбуди, недомислено и некомпетентно в ущърб на българския принос за славянството, той бе преименуван от „Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост” в „Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност”. 

Странно признание: от 27 февруари 1913 г. името Григор Пърличев носи един скалист хребет на Земята Греъм в Антарктика. Но колко по-необяснимо е, че той е обявен от македонски академици за най-голямото име на македонската литература през 19 век, когато от писмовен македонски език и литература на него и помен нема. А гръцката литературна критика го обявява за втори Омир.

Затова днес ще припомня, с неизбежните съкращения, някои негови текстове, които недвусмислено разкриват на какво е отдал живота си той. Според мен Григор Пърличев е свързан не само на живот, но и на смърт с българските букви. И защото отново настъпи време разделно. Каква е тая наша съдба, че едни и същи европейски, а вече и задокеански държави, отново точат калъчките си над нас!

Почти всеки ред на Григор Пърличев е актуален и днес. Защото проблемите на един народ не са от ден до пладне, а понякога се точат със столетия. И за жалост, вместо да прибавят поне нещичко положително, управниците ни - и днешните - продължават да трупат проблем върху проблем, унижение върху унижение, срам върху срам.

Както пише един велик български поет по друг повод, не е ли време и „ние да си кажем думата”.

Да припомним още, че Григор Пърличев прави едно чудо, с което разнася българската поетична слава по целия четящ свят. И тъй надменните гърци прекланят глава през гения му - на 25 март 1860 г. в Атинския университет председателят на комисията на поетичния конкурс Рангавис обявява, че наградата и лавровият венец са присъдени на непознат за читателската публика поет за поемата му „Сердарят”. Но не го извикват, за да му ги връчат. Главната причина е, че в текста комисията се е натъкнала на български имена. Какво точно се е случило можете да прочетете по-долу.

Македонска Енциклопедија
Encyclopaedia Macedonica (Македонска Академија на Науките и Уметностите, Лексикографски Центар, Скопjе 2009, главен и одговорен редактор, академик Блаже Ристовски):

„Прличев, Григор Ставрев (Охрид, 18. 1. 1830, 6.11 1893 г. Найголемото име на македонската литература во Х1Х век). Овой супериорен литерат според язичната припадност е всъщност тродомен автор: гръчки, бугарски и македонски…Тоа е писател кому Македонija му е и льубов и судба и болка и очаj и неопходност и тага и лулка и гроб…”

Из словото на Григор Пърличев за Св. Св. Кирила и Методия, държано в Солунската гимназия [б. д. б. м. б. г.]

Списание „Наука”, брой 4, 2014 г.

In nova lingua gloriatur nomen domini nostri, т.е. нека се славит името божие на нов език. Досега името божие се славеше само в гръцки и латински, а сега се славит в трети език – славянския език, език, звучен, богат и свещен.

И така папа Адриян 11, по промислу божию, освети славянския превод и славянския език.

Да свием, да свием втори венец на кротостта им:

Св. Св. Кирил и Методий сами не грешеха, а на грешните опрощаваха: според примера на Исуса Христа…

Со такава кротост извършиха великото дело: покръстиха милиони души…

…От височината на небесата со благостно око на Вас гледат Св. Св. Кирил и Методий; Ви гледат и Ви благославят. Особено благодарение на Правителственото покровителство, Солунската българска гимназия има да произведе още много Кириловци и Методиевци, които ке бъдат светила на училищата ни, ке бъдат благолепие на църквите ни, ке бъдат стълпци на вярата, и ке прославят Македонското име. Амин!...”

Из Автобиографията на Григор Пърличев

Григор Пърличев, избрани произведения”, изд. Български писател, 1980 г.

Търгнах и през августа 1859 пристигнах и се записах второгодишен студент на медицината, но, разумева се, пишех и стихове. Тога бех започнал поемата си “Ὁ Ἁρματωλός“ Знаех, че требаше да се предаде поемата на изпитателната комисия най-късно на 13-й февруари, но не знаех, че подписът на съчинителя треба да се намира в затворен плик, над когото да фигурира един от най-добрите стихове на съчинението му; и тъй я подадох (поемата), подписана просто: Γ:Σ:Π. На 25 марта 1860 председателя на комисията, г-н Рангавис, пред многобройна публика, за да оценява представените поеми, като почна от най-слабите. Начело на публиката фигурираха г-н Орфинидис, признан и венчан поет, и Вернардакис, професор на филологията, обата светло-весело и твърдо уверени, че ще получат венецът, или поне паричната награда. За мене, както и за безбройни други зрители, стол, разумева се, немаше. Но когато Рангавис каза: “Най-после имаме една поема, много по-малка от другите и надписана “Ἁρματωλός“, тогава усетих в себе едно неописано вълнение, каквото никога не съм усещал; тогава никой не би ме познал: бех вън от себе си – явно, че мой беше венецът.

Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че чрезмерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българе[те], сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като слушал съм всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам ничто. Тази съща мисъл ме отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито списател. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българе[те], треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си.

После Рангавис указа на некои недостатки на “Ἁρματωλός“ – друго волнение, противно на първото. После загърмеха в устата му звучни похвали, каквито никога не беха били чувани през миналите десет години на поетический подвиг – трете, най-силно и убийствено волнение.

Дълго, даже и неприлично би било да пиша все, что се казало за “Ἁρματωλός“ в тържеството и после във вестници: цел том не стига. Любопитний може да прочете тогава издаваемото периодическо списание Πανδώρα или Νέα Πανδώρα (не добре помня), че в нея Рангавис вмести целото изложение на изпитателната комисия. Най-после Рангавис каза:

– Изпит[ателната] комисия явява, че тази година тази последня поема я счита за първа и дава венеца на “Ἁρματωλός“.

Он не каза и “паричната награда“. Зачто? Венецът стоеше на великолепно украшена маса пред Рангавис, но он не ме повика да ми го даде пред публиката, както ставаше другите години. Зачто? Главната причина е, че не му миришеха на гърцкий звучащите в поемата имена: Στάϊκος, Ῥάδος, Νέδα, Γάλεσνικ, Ῥέκα. [Стайко, Раде, Неда, Галечник, Река.]

Не явих никому радостта си и се оттеглих преди да се разпърсне събранието…

После отидох у Рангавис и му явих, че съм съчинителят на “Ἁρματωλός“. Он ме прие много ласкаво и с тържествен глас повика госпожата си и ме препоръча.

– Ви посвятихте половината на наградата на каквото и да е благочестиво дело.
– Да! Тъй писах и не се отрицам.
– Тая щедрост много Ви препоръчва, а другата половина?

Тоя странен въпрос ме учуди.

– За другата половина – прибави он – Ви не писахте ничто.
– Другата половина треба за мен: не съм богат.

Видно беше, че отговорът не му се ареса и он замълча…

– Чухте ли какви похвали аз Ви сплетох?
– Да! Вам нито можно е да говорите против съвестта си …

Тутакси он узна суровостта на отговора.

– От каква сте възраст?
– 30 годишен.
– От каква сте народност?
– Българин.
– Не е можно българин да има черни коси и черни очи.

На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Он наведе своите.

– Не ли Ви сами от амвона казахте, че от произношението на една само дума можете да познаете всекого дали е елин или не, а аз нито думата елин не мога да произнеса, какта Ви я произнасяте.

Рангавис онеме. Разговорът стана несносен и се оттеглих. След три дена ме повикаха универ[ситетските] власти. Първий въпрос беше:

– От каква сте народност?
– Българин.

Замълчах.

Мoжете ли изусти неколко стиха на “Ἁρματωλός“?

– Всичките, ако щете – и почнах да изустявам.
– Стига! – ми казаха.
– Но с това не можете се увери, че стихотворението е собствено мое: аз и чужди стихотворения изустявам. За да се уверите, дайте ми тема, каквато щете, и върху нея да сложа неколко стихове.

Останаха смаяни. Те беха напълно уверени, че стихотворението не може да бъде мое.

– Искаш ли да те пратим в Оксфорд или в Берлин да се учиш на общий счет?

… Узнах, че целта им беше да ме посвятят на гърцка служба, и казах:

– Нужда велика е да ида у дома си.

Встана ректора и ми подаде лаврата, от която висеха свилени кардели с краските на елинското знаме, и ми преброя 500 драхми.

– Другите 500 – каза он,– съгласно с Вашето писмо, ги подарихме на един твърде беден студент на Богословието.
– Добре сте направили, дето не сте позволили да позная този Богослов; ще се срещаме тука всекий ден с него и ще се срамуваме друг от друга.

Наградата беше в сребро, когато требаше да бъде в злато. Като напълних всичките си джебове (кърпа немах) с пари: “Те ме считат за хамалин“ – казах си в себе. После ректорът ми подаде и ръкописът и каза:

– Печатайте го скоро, че публиката с нетърпение чека…

https://tropcho.wordpress.com

Корицата на „Сердарят”

Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почнахме глухо. Времето още не беше сгодно; гърцизма в Охрид от векове се беше вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше „шоп”, българската азбука само на трима беше известна и се наричаше „сърбска”; учени мъже уверяваха, че българите немат писмен язик; обвинителите на Миладиновци, тогава бяха наградени с ордени, беха в най-високата степен на славата си и на влиянието си….

През мая 1868, ако добре помня, поканих първенците у дома.

-Сакате ли да въведем българский язик в църкви и училища?

-Сакаме.

-Ке ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянский.

-Позволено ти е.

В Цариград се учих на славянский у г-на Ивана Найденов (добър му час) даром…

В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища

ИзЗа чуждите пропаганди в Македония” – дописка на Григор Пърличев от Охрид (в. “Право”, бр. 40, 1873 г.)

Братия българе! Знаете ли, що страдат братията ви македонците? Дали знаете какъв огън гори на главите им, огън распален от разни пропаганди? Истина, във вестниците български ся издава по некой глас из Македония, но те, чини ми ся, твърде са слаби, защото почти сми удушени от вси страни, та едва ли ся слушат гласовете ни до вас.

Еднож за всегда, братия, послушайте гласа ни. Македония ся намира в опасност от пропагандите. Кърстосват я самите катигите (професори) и консули и директори от Гърция, крастосват я сръбски учителие и учителки, кърстосват Македония и протестанти. Всите тия обещават и подаряват учители, учителки, пари и книги, даже и училища…

Вий, братие българе, които сте добиле вера и просвещение из Македония, слушате ли как пропагандите помагат на македонците? А колко повече би било уместно да помага брат брату си!...

Слово на Григор Пърличев, произнесено пред учители и ученици в Априловската гимназия (Габрово, 1879 г.)

Обнародвано от Кирил Пърличев в „Македонски прегледъ“, година IV, кн. 2, с. 121 — 122 (1928, София)

Събесѣдницы!!

Дойдохмы при Васъ, не за да познаете лицата ни, но за да Ви споминамы често за страданіята на изгубенитѣ Ви братія; дойдохмы да Ви споминамы неописанытѣ имъ тегла и мѫченичества; дойдохмы да Ви споминамы често да управляте мыслитѣ си къмъ страдалцытѣ свои единородцы; дойдохмы да Ви спомнямы окаянството имъ и да Ви трогнемъ сьрдцата.

Колкото за ученическытѣ длъжности, ще Ви гы споминатъ подобро отъ насъ Нихно Мѫдрословесіе другытѣ професори, на които имамы честьта да смы сътрудницы.

Питахъ мнозина, въ кое мѣсто на Българія се намира учебно заведеніе съ многобройны ученицы, за да имъ проповѣдвамъ мѫкы и тѫгы Македонскы и Тракійскы, и всичкы ми казахѫ, че такова училище се намира въ Габрово. Това что и самъ знаехъ, и стоустата мълва всякога и всекѫдѣ гласила и гласи. И такъ, съ радость дойдохъ да бѫда помощникъ на знамениты-тѣ професоры на тѫзи славнѫ гимназіиѫ, и заедно съ нихь да Ви проповѣдвамъ.

Помните, прочее, че Майка Бългърія е въ окаянно състояніе; помните, че Майка Българія е раскѫсана на петь части. Когато всичкы народносты се съединяватъ, Българія биде разъединена. Никога исторія не забѣлѣжила толикѫ неправдѫ. Майка Българія къто прѣтьрпѣ звѣрскыи яремъ въ разстояніе на петь вѣкове, днесь тя плаче [за]изгубенытѣ си чяда Македонія и Тракія. Тя плаче за плодороднѫтѫ Добруджа; тя плаче за Пиротъ, люлкѫ на искусствата. Не забравяйте никога, че Австрия подари Пиротъ на Сьрбы-тѣ, нарочно за да посѣе между Славяны-тѣ распри, раздоры, борбы, тъй чтото Австрія да гледа и да се радва. Не забравяйте никога, че Майка Българія е расплакана, че има разрѣшены, растрепаны косы-тѣ си отъ тѫгы и жялосты. Не забравяйте никога, че имате свещеннѫ дължность, къто се развыете умомъ и тѣломъ, да притечете на помощь Майцѣ си, да отрыете нейны-тѣ сълзы, да утѣшите скърбьта ѝ, да замѣните чьрны-тѣ ѝ дрехы съ бѣлы и веселы, да турите на главж-тѫ й вѣнецъ. Тя си има вѣнецъ, но да ѝ турите и другый вѣнецъ отъ цвѣтя, които растѫтъ въ Македонія; да турите на рѫкѫ-тѫ й онзи драгоцѣнный пьрстенъ, что се намира въ Тракія, чуденъ по красотѫ-тѫ си, свѣтълъ како сълнце, пьрстенъ когото завижда всичкый свѣтъ.

Охъ! безбройны учены Българе жьртвовали сѫ животъ и имотъ за Майка България. Слѣдувайте примѣръ-тъ имъ. Да бы далъ Богъ чтото въ кратко врѣме, да вы видіѫ развыти умомъ и тѣломъ да бѫдете предводители на народа, въоружены съ нравственно и вещественно оружіе, самы распалены... самы безстрашны, и другы да насьрдчявате; зачтото страхъ-тъ е най-силный врагъ на чловѣческо-то благосъстояние. Страхъ-тъ прави чловѣка низъкъ, когато безстрашіе-то го възвишава.

Страхъ-тъ прави чловѣка смьртенъ... Богъ не ны стори да умремъ какъ скотове, но слѣдъ смьрть-тѫ да станемъ безсмьртны. Вышній Богъ да углади пѫть-тъ къмъ Тракия и Македония, да Ви сподоби да распьрснете врагове-тѣ си какъ прахъ, да стѫпвате на зміи и скорпіи, да освободите братя-та си, да се вьрнете съ побѣдны вѣнцы на главы-тѣ си, да утѣшите расплаканѫ Майка Българія, да прославите благочестивій Нашь Князь и да станете безсмьртны на земѝ и на небеси. Аминъ.

* Черно на бяло

Гробът на Пърличев в Охрид - преименуваният на „македонски“ кръст и оригиналната българска епитафия на плочата под него. Снимки Велиана Христова

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели