/Поглад.инфо/ Далеч по-жалко от личните несгоди е да видя себе си като доносник. Да се почувствам кална, долна, мръсна, подла гад. Това разбиране за достойнството може и да е старомодно, дори странно. То се посреща на нож от онези, които са лишени от него. За щастие, има и такива, които го оценяват. Иначе и до днес никоя нямаше да склони да се омъжи за мен.
Когато НДК го нямаше даже
Бях старшина-школник в Сливница. Късно вечерта с колега се прибирахме от ресторантчето до жп прелеза. Вървяхме към казармата, която е по пътя за Алдо Моро, както тогава казвахме на Алдомировци. Зад нас изскърцаха спирачки, мощни фарове ни осветиха и с ужас видяхме, че от джипа слезе командирът на Първа софийска дивизия. Колегата драсна с трета космическа в тъмното. Можех да хукна след него – полковникът беше разбрал, че сме военни, иначе нямаше да спре, но все още не ни беше разпознал. Видя ми се някак недостойно да избягам. Пък и бях завършил вече, семеен, с дете. Козирувах, представих се, попита ме кой е другият. Не му казах името, дори и след повишения тон. Това ми се струваше още по-недостойно. Докато си дам сметка, че даже околожката на командирската фуражка стана тъмночервена от гняв, отнесох пет денонощия арест.
На другия ден стана ясно, че не мога да си изтърпя наказанието в поделението, в което служех, тъй в него нямаше офицерски арест, а само войнишки. За мен щеше да е по-добре в Сливница, защото, които и да се случеха дежурни, все щяха да са приятели или поне познати и щях да мина далеч по-леко. С уставите обаче не може да се спори и ме изпратиха в гарнизонния арест в София, в района на НДК. Двореца тогава още го нямаше, навярно и не е бил замислен. Наблизо беше модна къща „Лада”, а ограда, малко по-висока от ръста ми, ни делеше от лятната сцена и изкуственото хълмче с пейки около нея. Беше известно като „Монте Карло”, защото там се играеше табла или карти „на вързано”. Уплътняваха ни времето с тежка работа, примерно по цял ден да стоварваме чували с брашно за намиращата се в съседство гарнизонна фурна. Вечер се прибирахме грохнали, с побелели като на мелничари дрехи, без часовници, без колани, без връзки за обувките дори. И без цигари, тогава още пушех, без вестници, без книги. И всичко това – защото си арестант. А на „Монте Карло” животът си кипеше, какъвто го знаехме отпреди казармата – плющяха карти, хвърляха се зарове, наши връстници, че и по-млади, пиеха бира, двойки се целуваха и не само… Нас обаче ни чакаха наровете, които през деня стояха изправени до стените на килията и заключени, та дори и да е лошо времето и да не си на работа, пак да няма къде да се поопънеш. Вечер ги отключваха и, намествайки се сред съкаушниците върху твърдите дъски, трябваше да събираш енергия за утрешния непосилен труд. Само веднъж неколцина бяхме качени на Витоша да садим борчета около Военно-почивния дом. Тази работа е доста по-лека, пък и, за щастие, се оказа, че на служба в дома е Юрий, забравил съм вече фамилията му, с когото бяхме половин година в един и съши взвод в школата във Враца. Човекът се отнесе възможно най-приятелски, не настоя да изпълним нормата, пък и с ракия ни почерпи. Почувствахме се хора, макар и само в един-единствен от петте дни.
Толкова години и дори десетилетия минаха оттогава. Често съм се питал дали беше правилно, а и справедливо, да съм единственият потърпевш от онази сливнишка случка. Никога не съм разкаял. Не само защото и по-късно неведнъж съм постъпвал така. А и тъй като далеч по-жалко от личните несгоди е да видя себе си като доносник. Да се почувствам кална, долна, мръсна, подла гад. Това разбиране за достойнството може и да е старомодно, дори странно. То се посреща на нож от онези, които са лишени от него.
За щастие, има и такива, които го оценяват. Иначе и до днес никоя нямаше да склони да се омъжи за мен.
