/Поглед.инфо/ Богомилството като народно, антиклерикално антифеодално, реформаторско и дуалистично религиозно движение, възникнало в България, представлява изключително интересен средновековен феномен, който и днес привлича вниманието не само на историци на Средновековието, но и на значително по-широка аудитория, интересуваща се от въпросите на духовния живот, международния културен обмен, обществения протест и най-общо казано философията на взаимодействията на обществената динамика с индивидуалното съществуване.

В известен смисъл богомилството е уникално в редица свои характеристики:

  • Със своите корени идващи от такива източни учения като, например, манихейството (непряко) и павликянството (пряко);

  • С широкото влияние, което оказва на страни и народи далече от България като се започне от Балканите и Източна Европа и се стигне до Франция;

  • С яростната атака срещу него на официалната църква и власти, която, например, на Запад взема формата на кръстоносен поход срещу албигойците - духовен наследник на богомилите във Франция;

  • С това, че подобно на манихейството в стремежа си да стане всеобща вяра, то се превръща във вселенска ерес;

  • С въздействието върху обществения живот и историческата съдба на България, чийто полъх чувствуваме дори днес.

Всичко това свидетелства, че богомилството представлява важна и актуална тема, която продължава да бъде във фокуса на вниманието както на специалисти, така и на най-широка публика.

Религия – кратък общ преглед

Религията (от лат. ез. religare - възсъединявам) – представлява особена форма на осъзнаване на света, обусловена от вяра в свръхественото, включваща в себе си комплекс от морални норми и типове на поведение, обряди, култови действия и обединение на хората в организация и общност (църква и религиозна община).

Терминът «религия» може да се разбира както в субективно-личностен смисъл (религията като индивидуална «вяра», «религиозност» и т.н.), така и обективно-общ такъв (религията като институционално явление — «вероизповедание», «богопочитание», «конфесия» и т.н.). Религиозната светогледна система се опира на религиозна вяра и е свързана с отношението на човека към надчовешкия духовен свят, някаква свръхчовешка реалност, за която човек нещо знае, и на която той трябва по някакъв начин да ориентира своя живот. Вярата може да се подкрепя и от т.нар. мистически опит».

Класификации на релгиите

Религиите могат да се класифицират на:

(1) монотеистични и политеистични;

(2) локални и световни;

(3) иманентни и трансцедентни;

(4) други.

Иманентни и Трансцедентни религии

«Иманенция» или „иманентност“ произлиза от лат.ез. - in manere, т.е. „да останеш в рамките на, вътре в". Отнася до философските и метафизичните теории за божественото присъствие, придържащи се към виждането, че божественото битие или същност се манифестират, т.е. проявяват се чрез и във всички аспекти на материалния свят. Типичен пример на съвременна иманентна религия са японските традиционни религоизни вярвания – т.нар. „шинто:“- Ключова светогледна характеристика на „шинто:“ е обожествяването и поклонението на силите на природата, както и на различни природни явления. В основата на този модел на божествено поклонение е разбирането, че всяко нещо има духовна същност – «ками». «神»,(ками, шин) следва да се преведе на български език като "бог", "дух", "духовна същност".

Подобен светоглед контрастира на идеята за «трансцеденцията». Още в Аристотеловата философия този термин има значение на бога, божественото, което е изцяло извън света. Съответно това е противоположно на идеята, че Бог е манифестиран в света, т.е идеята на „иманенцията“. Типични примери на трансцедентни религии са християнството и исляма.

Богомилството като християнска ерес(Heresy)

Християнство (от гр.ез. Χριστός — «пома́заник», «меси́я») е авраамическа световна религия, една от трите световни религии заедно с будизма(най-старата от тях) и исляма.

Християнството възниква в I век в Палестина, която по това време е под властта на Римската империя. Първоначално се разпространява в средата на арамейскоезично население живеещо в Междуречието. Но още в първите десетилетия на своето съществуване се появява и в други римски провинции сред различни етнически групи. Основано е на живота и учението на Иисус Христос, описани в Новия Завет.

Християните вярват, че Иисус от Назарет е Месия, Син Божи и Спасител на човечеството. Според християнството има един Бог в три лица — Отец, Син и Дух Свети. Второто лице на Троицата — Синът Божи, наричан още Бог Слово, се въплъщава, приемайки човешко естество

Християнството днес е най-голямата световна религия както по численност на привержениците си(адептите) - около 2,3 млрд, човека, така и по географското си разпространение.

Като държавна религия за първи път е прието във Велика Армения през 301 година. При Римския император Константин I Велики с едикта от 313 година за свободата на вероизповеданията, т.нар. Милански едикт, християнството започва да се превръща в държавна религия и в Римската империя.

Най-мощните течения в християнството днес са католицизма, православието и протестантизма. През 1054 година е разкола, т.нар. «Велика схизма» в християнската църква, кояо води до разделението на западно (католическо) и източно (православно) християнство.Появата на протестантизма е резултат от реформационното движение в Католическата църква през XVI век.

Ѐрес (на гръцки hairesis/αιρησις: избор) е название, с което християнската църква характеризира религиозните учения, отклоняващи се от официалната догма. В историческото си значение думата haieresis (от старогръцки) се е употребявала, за да означи характерно философско течение, като аристотелизма или платонизма. Терминът отговаря на раннохристиянската представа за секта и е лишен от съвременния негативен смисъл.

Много ереси водят началото си от специфични разногласия относно общоприетата в дадения исторически момент официална доктрина. Но като правило зад тях стоят политически и материални интереси. Те са прераствали в обществени движения, опълчващи се срещу църковната и държавна власт и политическите и социалните им структури. В тези случаи еретиците са били подлагани на безпощадно преследване под претекста на запазване единството на църквата и предотвратяване на поредната схизма(разкол). За борба с ересите са били свиквани много църковни събори, на които те са осъждани, а през XIII век Римокатолическата църква създава Инквизицията.

Корени на Богомилството

Богомилите са идейни последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927 – 969), известен като Поп Богомил. Първите сведения за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство.

Манихейство

Манихе́йство или манихеи́зм(гр.ез. Μανιχαϊσμός, кит. трад. 摩尼教, пинин: móníjiào) — синкретично религиозно учение, възникнало през III веке в държавата на Сасанидите (на територията на днешен Ирак). Носи името на основателя си — Мани с епитета «жив» (сир.ез. ܡܐܢܝܚܝܐ, Mānī ḥayyā’). Съставено на основата на християнско-гностични представи и специфично разбиране на Библията. Заимства и от зороастризма, и будизма, когато се проповядва в страни, където тези религии са разпространени.

Няма пряка връзка със западни и източни учения, придържащи се към дуалистическата доктрина (павликянство, богомилство, масалианство, зиндики). Терминът «манихейски» се използва от християнски и ислямски духовници като етикет за да бъдат атакувани различни ереси. Манихейстото претенции да бъде истинска религия с вселенски характер, но става вселенска ерес.

Масалианство

Друго учение, чиито традиции усвояват поп Богомил и неговите последователи, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според него злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на Сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с „духовно съвършенство“. Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.

Павликянство

Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през VII век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Павликяните извеждат доктрината си, както и своето име, от антиохийския патриарх Павел от Самосата и неговото учение.

Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 г. с основаването на Павликянската държава с център Тефрике – днешен Дивриги в област Сивас, Турция. Павликяните са превъзходни бойци и с арабските си съюзници представляват опасност на източните граници на Византия. Те завладяват територията от град Ефес (50 км. южно от град Измир) до град Никомедия (в близост до Цариград). Василий I успява да сломи съпротивата на павликяните и през 871 г. превзима Тефрике. Оцелелите павликяни бягат в Армения и Сирия. През 970 г. павликяните от Сирия са депортирани на Балканите, както и други павликяни преди това през 747 г., 755 г., 778 г. и 872 г.

Начало на Богомилството

Богомилската ерес възниква сред селското население на България в началото на X век. За първи път се споменава в писмото на Константинополския Патриарх Теофилакт (933-956) към българския цар Петър. Основа на религиозното движение са представители на низшето духовенство и провинциално монашество (на първо място странстващи монаси, неприкрепени към определени манастири).

Оттук идва и едно друго наименование на богомилите - кудугери (от български език «калу́гер» - монах). Освен името богомили широко разпространение придобиват и названията торбеши, както и бабуни – от предполагаемото място, където е живял и проповядвал учението си поп Богомил – планината Бабуна.

Главен източник по начална история на Богомилството е съчинението на българския автор от втората половина на X век Козма Презвитер „Беседа против богомилите“. В това съчинение името Богомил е проиграно като «Богу не мил»(«а поистинне рещи - Богу не мил».). Съществуват спорове къде точно възниква движението. Някои български учени се опират на един текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори – в него се твърди, че поп Богомил е действал в „българска Македония при Филиповград“ – Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове.

През 1211 и 1359 год. във Второто Българско царство във Велико Търново се провеждат антибогомилски събори, на които «треклетата и богоненавистна ерес» богомилството се характеризира като манихейство, а за негов родоначалник се сочи поп Богомил.

Богомилската доктрина и община

Религиозно-философскя дуализъм на Богомилството

Въпреки влиянието на манихейството и павликянството Богомилството е самобитно имащо собствени корени социално антиклерикално (антицърковно) и атифеодално религиозно движение. Според учението на богомилите, изложено в главната им книга «Иваново Евангелие» или «Тайната книга», отначало съществува само добрият Височайшият Бог. Той създава огромната невидима Вселена до Седмото Небе и основните стихии. Бог ги управлява заедно със своя първороден син Сатанаил. Синът, завиждайки на Бог-Отец, решава да стане независим от Него.

Той поставя трон на Седмото Небе. Привлича част от подчинените Му ангели. Бог узнава и го гони от Небето. Но Сатанаил не се успокоява. С помоща на неотнетия му божествен дар създава от хаоса видими небе и земя с морета и океани, небесни светила, растения и животни, а след това и човешки тела - Адам и Ева.

Но той не успява да им вдъхне душа и затова се обръща към Бога-Отец да им вдъхне душа. Той ги съжалява и праща своето божествено дихание. Така се създават първите живи хора. Затова според учението на богомилите тялото на човека е от злия творец, а дущата от добрия Бог. Постепенно Сатанаил напълно подчинява рода човешки. Поради това малко хора знаят за своето предназначение – да заменят падналите ангели.

На Земята се установява властта на Сатанаил, когото хората смятат за Върховен Бог. Но накрая Височайшият Бог решава да освободи човечеството от властта на Сатанаи. Той създава от себе си втори по-малък Син-Иисус, или Бог-Слово, който се появява в света с ефирно тяло, имащо само вид на човешко тяло. Иисус три дни след призрачната си смърт се явява пред Сатанаил с цялото си величие. Отсича от името му сричката –ил като го лишава от божественност. Оковава го във вериги като зъл дух - Сатана.

След това Иисус се възнася на Небето. Заема второ след Бога-Отец място и получава власт над всички ангели. След това Височайшият Бог сътворява от Себе си Свети Дух, който действа на човешките души. Тези, които усетят на себе си действието на Свети Дух, а това са богомилите, не умират, а се преселват в царството Небесно на Бога-Отец. Царството на Сатаната на Земята ще бъде до Второто пришествие, когато и той, и неговите служители ще бъдат изпратени в Ада.

В основата на религиозно-философското учение на богомилите е представата за двойственността на света, за постоянната борба на Доброто и Злото. За разлика от павликяните те са умерени дуалисти, тъй като смятат, че Доброто ще победи Злото и Сатаната ще бъде унищожен. Земният свят и тялото човешко богомилите обявяват за създание на Дявола.

Богомилската община – структура и дейност

Структура на богомилската община

Структурата на богомилската община е известна на основата на боснийски материали от XIV-XV в. Също така и отчасти по аналогия със западноевропейски еретически общности, изпитали влияние на Богомилството. Общината се състои от три групи: (1)«съвършените» («perfects“), (2) «слушатели» («призваните») и (3)«селяните», «христианите»), т.е. редовите «вярващи.

Първите са учители и проповедници на богомилската космогония, теология и етика. Те водят строго аскетичен образ на живот без брак. Те произнасят проповеди на събрания на общината. Извършват обредите сред «вярващите» и «слушателите». Последните не участват в живота на общината, но могат да присъстват на проповедите. «Слушателите» могат да станат «вярващи» и даже «съвършени».

Дейност на богомилската община

Богомилската община се събира заедно в 4 случая:

  • Общи молитвени събрания, за четене на молитви «Отче наш» и проповеди;

  • Взаимно изповядане на членовете на братството;

  • Приемане на «слушател» като член на общината, т. е. неговото духовно кръщаване – на «слушателя» се слага апокрифно «Иваново Евангелие», произнася се молитвата «Отче наш» и се призовава Свети Дух;

Посвещение на «вярващия» в «съвършен».

Начело на църковната организация стои епископ («дедец») и «гости». Функциите на последните до днес не е ясна. Богомилите имали по-друго отношение към жената в сравнение с православното християнство. Те отделяли еднакво място на мъжа и жената, допускало се и жени да бъдат «съвършени», да стават учители и проповедници.

Поп Богомил създава стройна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото, възприемайки творчески предходните дуалистични учения, на които придава определена социална антифеодална насоченост. В духа на гностическите традиции богомилството се стреми да опознае света и човешката природа и съобразно с това да обоснове поведението на човека в живота.

Според римско-католически източници богомилите отричали следните атрибути на християнската вяра:

1.Вехтият Завет (Антиномизм);

2.Църковната йерархия;

3.Литургията;

4.Мощите;

5.Кръста;

6.Иконите (Иконоборчество);

7.Светостта на Богородица и Култа към Светците;

8.Строителство на църкви (храмове при богомилите няма въобше);

9.Светостта на неделята.

Разпространение на Богомилството

В Средните векове богомилството се распространява по цяла Европа. То се превръща в общеевропейско християнско еретическо и антифеодално движение, което по броя на своите адепти се става трето по големина, свързано с христянството религиозно движение след катоилицизма и православието. Богомилството получава различни имена:

  • В славянските и гръцките съчинения: манихеи, масалиани, евхити, «арменци» (арменско учение) и павликяни, а също «фунданти» (фундагиагити), «бабуни» (по планината Бабуна и едноименната река), в Босна — патарени;

  • На Запад: в Италия — манихеи, публикани (павликяни), патарени; в Германия — катари; в Южна Франция — албигойци (или «текстаранти»; от tissarands, тъкачи).

Византия

Константинопол

Въпреки гоненията от страна на църковната и светска власт, появилата се в различни краища на Византийската империя ерес не е било възможно да бъде заглушена. Тя намерила свои идейни поддръжници в самата византийска столица. Един от най-значимите от тях е мислителят Йоан Итала – ученик на именития философ, историограф и писател Михаил Псел, свободно проповядвал сходно на богомилството и павликянството платоническо учение в края на XI в. до възкачването на престола на Алексий I Комнин. През 1081 г. бива изправен на съд в Цариград. Възгледите му, противоречащи на църковните догми, били осъдени и проклети с анатема в Синодика в неделята на православието.

Има още редица други видни фигури на византийското общество, които поддържат учението на богомилите.

Мала Азия

За разпространението му и във византийска Мала Азия разказва цариградският монах Евтимий от Акмония (след 1034 г.), според когото някой си Йоан Чурила бил първият разпространител на тази ерес в областта на Опсикион, Кивереотон и Тракезион. Център на дейността му била Смирна, а активен негов съратник – Рахей.

„Лъжесвещениците“ на учението наричали себе си апостоли и се смятали за християни. Наричали се още христополити (поданици на Христа), но и богомили, както свидетелства Евтимий. Противниците им в тема (наименование на военно-административна област във Византия) Опсикион ги наричали фундагиагити (фундаити), т.е. торбоносци или торбеши, с цел да осмеят водачите им, които се посвещавали на митарства (мисионерска дейност) и се оставяли да бъдат поддържани от последователите си.

Киевска Рус

Важна предпоставка за проникването на богомилството в Киевска Рус през XI в. оказват покръстването ѝ в православната вяра (988 г.) и безспорните ѝ културни, исторически и народностни сходства с България, както и оживените ѝ по това време търговски и политически контакти с Балканските страни и Византия.

С разпространяването на кирилската славянска писменост в сравнително новопокръстената държава, навлиза значителна по обем религиозна книжнина, както на официалната литература, така и с апокрифно или еретическо съдържание.За широкото разпространение на този вид народна литература, способствали не само живият спомен от доскоро изповядваното езичество, но и лесният и разбираем език и иносказателната форма на творбите ѝ.

Съдейки по многобройните преписи, широко разпространение получили дошлите от българските земи апокрифи, сред които: Видение Исаево, Енох, Варух, Животът на Адам и Ева (с епизода за Аврамовия запис), Йоановия апокалипсис, Томиното евангелие, Прението на Христа с дявола, Ходене на Богородица по мъките и Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, ползвало се с голяма популярност, както и легендата за Тивериадското море. С течение на времето тези разкази станали известни в Русия с характерното название “български басни".

Сърбия и Босна

В Сърбия през XII век след събора на Петрова църква, богомилите са безмилостно преследвани от Стефан Неман, а книгите им са изгорени. Значително по-сигурно те се укрепват в Босна и Херцеговина. Някои от тях бягат натам след 1170 година, където намират сериозна подкрепа от босненските владетели /банове/ и по-късни крале.

Владетелят бан Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната. Оттам разпространението ѝ стига до сърцето на Западна Европа.

Босненската църква, която институционализира богомилството, а по-късно съдейства за трайната ислямизация на населението на Босна, днес идентифициращо се като бошняци, т.е. славяни-мюсюлмани.

Според някои български учени сходна е появата и на повечето от значимите локални групи на българите мюсюлмани (наричани традиционно българо-мохамедани или „помаци“) – тези българи и днес живеят по места, където богомилското учение е било особено силно (Западните Родопи съвпадат с богомилската „църква Драговичия“, Македония – с „църквата България“ според западните извори), което показва близостта в съдбата на „еретиците“ в Босна и българските земи. Други автори, обаче, оспорват в някаква степен подобни трактувания.

Западна Европа

През XI–XII в. се множат сведенията за разпространението на „българската ерес“(Bulgarorum haeresis) в цяла Европа. На Запад, от Далмация до Атлантика, католическите папски наместници от бенедиктинския орден изучават византийския опит в борбата срещу еретиците, чиято мисионерска дейност се счита като основополагаща при възникването на западноевропейските религиозни общности на патарени, катари (албигойци) и валденси в Далмация, Италия, Германия, Фландрия, Англия, Франция, Лангедок и Арагон (обхващащ и днешна Каталония).

Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи, пътешественици и богомолци, а идейната им връзка с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XI в. се появяват първите новини за присъствието им, а през XII в. сведенията за тях „заливат цяла Европа“,

Последователите на богомилите се самонаричали просто християни, а хората ги определяли като „добри хора“ и „добри християни“, заради скромния им начин на живот, простотата с която се обличали и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, както и разпуснатостта, покварата и невежеството на провинциалното католическо свещенство.

В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.

Окситания

Окситания е страната на Богомилите-Катари. Катарството през 12-13 век е българското богомилство, пренесено в Окситания. Против Катарите през 1209 година Папа Инокентий III обявява Кръстоносен поход, т.нар.Албигойски кръстоносен поход, наричан още Катарски кръстоносен поход(1209 – 1229). Т.е. той е 20-годишна военна операция, започната от Римокатолическата църква с цел да се унищожи ереста на катарите в Лангедок. За Папа Инокентий III се говори, че когато рицарите, които той повежда срещу катарите го питат как да разпознаят кой е католик, а кой привърженик на катарите, той отговаря със „смиреност“: „Колете и едните, и другите. Като отидат при Всевишния, той сам ще разсъди кой какъв е“. По това време на юг цяла Испания е окупирана от Маврите-мюсюлмани, но това не смущава Ватикана.

Катарите биват обявени за еретици и горени живи от Католическата Света Инквизиция на клади. Инквизицията вилнее близо 500 години. Фактически именно в борба с катарите се ражда Орденът на доминиканците и се създава „Светата Инквизиция“ като жесток инструмент за налагане на папската воля и капризи.

В катарската крепост Монтсегур през 1243 година се укрепват над 200 висши катарски богомилски водачи. След десет месечна обсада от армията на кръстоносците на Папата състояща се от въоръжени до зъби, предимно французи, катарите започват да преговарят за условията, на основата на които да се предадат. Искат да им дадат две седмици спокойствие.

След две седмици те могат да избират или да се поклонят на Папата или да бъдат изгорени живи. Всички до един избират смъртта на Кладата. На мястото където са били изгорени днес има скромен паметник, като символ на пожертвователността на Човешкия дух в стремежа му към Добро и в борбата срещу Злото.

Заключение

В заключение може да направим следните обобщения и изводи:

  • Богомилството като социално антиклерикално, антифеодално религиозно движение е нееднозначно и вътрешнопротиворечиво явление в историята не само на България, но и на всичките страни и народи на Балканите, Мала Азия, Източна и Западна Европа, където то се проявява под различни имена и в различни формати. От една страна за него е характерен бунтовен, революционен, но едновременно с това и хуманистичен характер предвид неговата антифеодална защита на угнетените, бедните и слабите. От друга страна ако се съди по позициите на някои изследователи, богомилството е носител на антидържавна тенденция. В този смисъл такива изследователи твърдят, че не случайно богомилските общини в условията на настъплението на чужда цивилизационна сила, каквато става османо-ислямското нашествие, стават проводник на ислямизацията на местното население;

  • Богомилството като социална антифеодално духовно-религиозно движение завладява умовете и душите на мнозина от населението, там където то се разпространява На практика то се превръща в основна опозиционна сила, съперничещо си на православието, там където последното е основната църква, и съответно на католицизма в страните, в които той е господстваща религия. Този си успех то дължи и на факта, че успява да създаде най-пълна алтернативна философия и светоглед по сравнение с другите еретически учения, съумява най-точно да отрази настроенията на угнетените от средновековния феодален ред, както и да създаде най-гъвкава и силна организация;

  • Отминалото време на богомилите не може да се каже, че не е оставило определени следи в нашата съвременност. Така например в Западна Европа, макар че определени изследователи се придържат към тезата, че катарите са в остра дискусия с валденсите, използвани от Папата да „спорят“ с катарските водачи, самите валденси са силно повлияни от катарството. Валденсите са известни още като „бедняците от Лион“, „цървулани“ по вида на обувките, а също така „ломбардските бедняци“. Според редица учени валденсите са предшественици на Реформацията в Западна Европа. По този начин може да се открие определена връзка между такова значимо за Запада явление като Реформацията и богомилството. Също така доколкото във времето част от валденсите се свързват с Калвинисткото протестантство те са смятани и поради активната си икономическа дейност за предшественик на бужоазно-капиталистическо предприемачество. Според нас определено последните проявяват предприемачески дух, но не в индивидуален план, а точно обратното – „колективистки тип предприемачество“, ориентирано в полза на и инициирано от съответната валденска община. В този смисъл може да се говори за праобраз на „комунистическото предприемачество“ точно по К.Маркс. Известно е, че същият е виждал комунизма като общество на асоциации на свободни производители.

  • Що се отнася до Източна Европа и в частност Балканите и България, въпреки вижданията на някои учени за неговата роля като проводник на исляма сред част от покореното население на Балканите, тук то също не е изчезнало безследно. Присъства като бунтовна, революционна нагласа в съзнанието на мнозина, като един непокорен дух, като търсене на алтернативност на експлоататорските обществени отношения, като идеи за равенство, справедливост и солидарност. Всичко това е така характерно както за българите, но и за други от балканските, но също така и за източните православни славяни. Ето във всичко това навярно могат да се открият следи от богомилството, пренесени и запазили се през вековете.