Досие Украйна – 2. Новите глобални тенденции и промени, които инициира въоръженият конфликт в Украйна

/Поглед.инфо/ В „Досие Украйна-1“ основна разгледана тема бе тази, че датата 24 февруари 2022 г. стана точката на бифуркация, от която стартира тенденцията на трансформиране на света от еднополярен към многополярен такъв. Да, знаци и събития за такава промяна, подобно на предварителните трусове преди голямо земетресение, имаше множество. Но именно след горната дата тази тенденция открито стартира изменения, които както и да завършат, но в глобален план човечеството ще бъде качествено различно от това, което беше преди 24 февруари 2022 г.

Обаче, както и в Досие Украйна-1, нашата цел е не да прогнозираме какъв ще бъде резултатът от геополитическия сблъсък – Руска федерация срещу колективния Запад, начело със САЩ. Задачата, която си поставяме е да констатираме и разберем онези промени, които вече настъпиха. Което несъмнено ни дава основа да си изясним самата същност на конфликта. Нещо което е изключително важно предвид онази пропагандна мъгла, с който са обгърнати събитията, свързани с въоръжения конфликт в Украйна преди неговото начало, неговото протичане, ала също така и промените днес в европейски и глобален план, протекли като следствие от горния.

Вълна на възраждане на „дихотомията/разделението/ „ляво-дясно“ в противовес на съществуващата днес дихотомия „неолиберално – национал-консервативно“

След края на съветския и източноевропейския социализъм в началото на 90-те години на ХХ век под въздействието на американския глобализъм върху значителна част от политическите системи по света бе наложена създадената още в първата половина на ХХ век в САЩ политическа парадигма, характеризираща се с разделението на политическия процес между две основни противоборстващи сили „либерали-консерватори“. В тази своя дихотомия след Втората световна война Щатите се отличаваха от почти целия останал свят, където доминираше основно разделението „ляво-дясно“ или „дясно-ляво“. Кое бе първо зависеше от това в коя в страна кое доминираше – „ляво“-то или „дясно“-то.

При това като правило, със своите изключения разбира се, „лявата част“ в тази дихотомия до разпада на СССР и източноевропейски бе истински „лява“. Т.е. тя предлагаше една или друга алтернатива на капитализма като социално-икономическа формация и търсеше или следваше един повече или по-малко последователен социалистически път на развитие. Социалистически път, разбиран не само в смисъла на едно по-значимо в полза на трудещите се разпределение на доходи и дял от общественото богатство. Но и в смисъла на социализация на собствеността, както и разширяване на възможностите на трудовите маси да участват в процесите на вземане на решения на различни равнища.

Тук трябва да отбележим, че даже разпадът на съветския и източноевропейския социализъм стана резултат преди всичко на факта на промени в тази дихотомия в съответните държави на гореспоменатия социализъм. В управляващите партии на бившите социалистически страни също съществуваше разделението „ляво-дясно“, макар и в един по-различен и прикрит вид – не като отделни политически сили, а като тенденции. „Лявото“ присъстваше като тенденция, изразяваща интересите на хората на труда. При съществуващия властови вертикал то несъмнено бе представлявано от част от ръководните кръгове в партията-държава.

Но стъпка след стъпка се формира и „дясна“ тенденция. Тя бе представлявана от тази част от върхушката на партията-държава, която постепенно се бюрократизира. Тя, използвайки властовите ресурси, се обгради с привилегии и постепенно израсна до равнището на това да пожелае да се конституира като класа. И съответно да трансформира своето привилегировано положение във вертикала на държавния социализъм в собственост върху принадлежащите на обществото като цяло средства за производство. И когато това „дясно“ взе връх в партията-държава настъпи края на това стана края на съветския и източноевропейския социализъм.

Под въздействието на американския глобализъм в новите условия на Пост-Студената война в значителен брой държави най-вече Европа и особено бившите социалистически източноевропейски страни политическото разделение стана не просто „либерализъм-консерватизъм“. То се преформатира в съответствие с изменилите се реалности в САЩ на дихотомията „неолиберализъм - национал-консерватизъм“. Това разделение, макар че не изключва понякога сериозни колизии между двете противоборстващи страни, форматира политическия процес развиващ се само в рамките на капитализма, изключвайки абсолютно всякаква възможност за социалистическа алтернатива.

Ситуацията с политическия процес в България доста последователно следва тази парадигма. Днес основното противоречие е между „неолиберали“ и някакъв български сорт „национал-консерватори“. Даже тази политическа сила, която трябваше да представлява „лявата страна“ в една „дясно-лява“ дихотомия изостави социалистическата алтернатива. Тя сведе „лявото“ само до лозунги свързани с преразпределителни процеси. Казваме лозунги, но не действия. Тъй като реалните действия бяха такива, че именно правителство доминирано от гореспоменатата политическа сила въведе най-неолибералното данъчно законодателство навярно в глобален план. Става дума за т.нар. „плосък данък“ от 10% върху доходите на всички физически лица, независимо от размера на тези доходи – минимални или максимални. Също така е „плосък“ данъка при корпоративното облагане независимо дали става дума за производство на високотехнологични, респективно с висока добавена стойност, изделия и услуги или за приходи от хазартна дейност.

Нещо повече в самата тази политическа сила се конституираха две течения. Едното клони към неолиберализма и в най-добрия случай би могло да бъде наречено „социал-либерално“. Другото започна само да говори за себе си като за привърженик на някакъв странен и невиждан „консервативен социализъм“…

Но да оставим настрана тези „лирични отклонения“ и да се върнем към основната тема. А именно как повлия 24 февруари 2022 година върху създадената дихотомия „неолиберално – национал-консервативно. Навярно това въздействие се получи въпреки волята и желанията на олигархичната върхушка на капиталистическата Руска федерация. Но самият факт на руското противопоставяне на експанзионистичния монополярен свят на глобализма на САЩ в една или друга степен породи вълни или по-скоро засега вълнички на възраждане на старото политическо разделение „дясно – ляво“. Накратко механизмът на този феномен може да бъде представен по следния начин. Пропагандата на колективния Запад да представи РФ като непредизвикан агресор се сблъсква с фактите, а именно:

1.Фашизоидно-нацисткия характер на Киевския режим, роден от „Майдана“, както и провежданата от него геноцидна политика спрямо украинските граждани с руско самосъзнание;

2.Подкрепата на най-реакционните кръгове на Запад спрямо този режим. Именно тези кръгове го тласнаха да престъпи най-малко три „червени линии“, което пък задейства руската военна машина .

За всички мислещи хора по света стана ясно едно важно нещо. Изпадналият в структурна криза неолиберален американски глобализъм търси в хаоса на въоръжени конфликти тук и там, а най-вече в „човешката месомелачка“ на войната на украинска земя, да намери решение за преодоляване на своята криза. Както казва нашият народ „В мътна вода риба ловят“. Всичко това създаде една важна кауза за появата на „ново ляво“, която е отразявана най-вече в борбата за мир.

Да, това „ново ляво“ едва, едва пристъпва в своето начално развитие. То не е толкова партийно, колкото граждански форматирано. Но то определено носи в себе си зърното на една обновена, нека я наречем тази на XXI век, дихотомия „ляво – дясно“. Как ще се развие то ще зависи от това докъде и как ще ескалира геополитическият и геоикономически сблъсък в Украйна между колективния Запад, начело със САЩ и РФ/както и вероятно присъединяването на други държави към Русия, като КНР, Иран и други/ от една страна. От втора в каква посока и с каква интензивност ще се развива кризата на неолиберализма и американския глобализъм.

И от трета от самото „ляво“ – доколко то ще може да се самоорганизира и убеди заинтересуваните социални класи и слоеве, че не е поредната фалшивка или „паднал ангел“, преродил се в дявол.

Русофобията като идеология на пълзящата фашизация на Запада

Едно друго следствие от геополитическия сблъсък Руска федерация – колективен Запад става пълзящата фашизация на Запада. Навярно някои няма да се съгласят с подобно твърдение, но нека да погледнем фактите и направим някои сравнения с едно незабравено минало.

През 20-те и 30-те години на ХХ век ключов компонент на идеологията на социално-политическата платформа на нацизма в Германия освен шовинизма и антикомунизма става антисемитизмът. Последният е превърнат в идеология със своята понятийна система, комплекс от идеи, последователна структура и митология. Именно антисемитизмът става ценностният комплекс, тласкал първите екстремистки действия на щурмовите отряди (нем. ез Sturmabteilung - SА) на хитлеристите. На практика именно с еврейските погроми започва престъпната история на нацизма като ключово течение на класическия фашизъм, възникнал и развил се в първата половина на ХХ век.

След Втората световна война в различните общества и на Запад, и на Изток бе направено немалко за да бъде преодолян антисемитизмът като компонент от идеологията на нацизма.

Но днес наблюдаваме следното явление. Както преди време антисемитизмът става един от носещите идеологически компоненти на фашизма през периода от 20-те до средата на 40-те години на ХХ век, така в текущия момент на Запад русофобията е превръщана в подобен идеологически конструкт. Тя става най-важна част на идейно-пропагандния комплекс на пълзящия глобален фашизъм. Последният по своите външни форми се отличава значително от класическия фашизъм, но по своето вътрешно съдържание не е отишъл далече от своя предшественик.

Особено характерни са неговите прояви в страните от Източна Европа, където той често „реанимира“ елементи на класическия фашизъм. Започва един постъпателен процес на реабилитация на ключови фигури, свързани с фашисткото минало. Отрича се освободителния антифашистки поход на Червената армия. С това отрицание са свързани екстремистките прояви на разрушаване на паметниците на тази армия. Тук и там открито се проповядват фашистки идеи, започва се стъпка по стъпка курс на остракизъм на лица осмелили се открито да се обявят срещу тези пълзящи фашизоидни прояви.

У нас, за съжаление, също ставаме свидетели на фашизоидни действия като решението на Софийския общински съвет за премахване на паметника на Съветската армия, използвайки като оправдание цинични изопачавания на историята.

Но най-значима опасност представлява официалното политическо поведение на представители на политическите елити в ключови западни страни. Така, например, германският външен министър Аналена Бербок пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) в Страсбург заявява: „Трябва да направим повече, за да защитим Украйна, да, трябва да направим повече, когато става дума за танкове. Но най-важното и решаващо е това да го правим заедно, а не да играем на „намерете виновника“ в Европа, защото ние водим война срещу Русия, а не един срещу друг.“ (цит. по https://geopoliticaleconomy.com/2023/01/26/german-foreign-minister-baerbock-war-russia/, последно влизане 19.03.2023).

В тази връзка е обявено за прехвърлянето на основните бойни танкове Leopard в две партиди: 14 и 88 броя. В случая присъства една не толкова скрита символика в броя на танковете в двете партиди - 14/88 е белият неонацистки код, използван като поздрав или подпис/14 е броят на буквите в заявление на английски език на Дейвид Лейн – член на терористичната организация на белите супермасисти «The Order» в САЩ, създал този код. А 88 е първите букви на приветствието «Heil Hitler!»., където буквата “H” e осмата буква в английската азбука/.

В крайна сметка става ясно, че сред ръководните елити на страните от ЕС започват да доминират виждания от типа „Русия разбира само от сила“, „Русия трябва да бъде наказана“. По този начин вместо да се изгражда колективна воля, стремяща се да спре военните действия и човешките жертви и търсеща политически решения, и взаимни компромиси, гарантиращи общоевропейската сигурност, се върви към една пълзяща ескалация по отношение на въоръжения конфликт в Украйна. Фактически стремежът е към откриване на нов „Източен фронт“. Съответно започва трансформация на ЕС от социално-икономическа формация към военно-политически блок, действащ в синхрон с НАТО.

И тъй като подобна политика започва да се среща с формиращото се несъгласие на европейските народи да бъдат въвлечени в една Глобална война стартира „затягане на винтчетата“, т.е. пълзяща фашизация. Всичко това в крайна сметка чертае мрачно бъдеще за Европа.

Край на „Досие Украйна -2“

Следва продължение „Досие Украйна – 3“.