/Поглед.инфо/ Англо-американските войни
Американската революция или Американската война за независимост, или още Първата англо-американска война
Част I.
Момент на разбиране на някои навярно скрити мотиви зад концепцията „Глобална Британия“, може да ни даде историята на Англо-американските войни. В срок от повече от 200 години след Американската революция/наричана още Американската война за независимост и Първата англо-американска война/, в резултат на която се раждат Съединените щати/ САЩ и Великобритания постепенно преминават от вражда към твърд съюз, често наричан „специални отношения“. Пътят към това приятелство обаче не е гладък. Днес светът като правило възприема т.нар. „Англо-саксонски свят“ – Обединеното кралство, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и някои други, като едно непоколебимо цяло.
Реалностите, обаче, както винаги са доста по-различни. При това не само в миналото, когато Джон Бул/Олицетворение на Англия или типичния англичанин, представен като едър фермер с червено лице с цилиндър и високи ботуши/. и Чичо Сам/Чичо Сам е най-известният национален символ на Съединените американски щати. Функцията на символ е призната официално от Сената на САЩ. Образът е представян като олицетворение на Съединените щати, американското управление и култура/ се срещат на бойното поле. Съперничество и враждебност присъства и в по късни епохи, и даже днес. Намек за такъв антагонизъм присъства, макар и скрито, в концепцията „Глобална Британия“. Но нека да започнем всичко поред…
Американската Революция/Първата Англо-американска война/ и края на Първата Британска колониална империя
Началото на Британската колонизация на „Новия свят“
В случай, че говорим за английската колонизация на т.нар. „Нов свят“ следва да се вземе предвид обстановката в самата Англия. В края на XV и началото на XVI в. феодализмът доминира в Европа. Но в резултат на „революцията в цените“ следствие от потока от злато и сребро, идващи от Новия свят, в пари цените на храни и ресурси от селското стопанство „скачат“. И ако дотогава английските лордове няма какво да заменят за да си купят от испанци и португалци стоки идващи от колониите им от Америка, тук се създават благоприятни условия за такава търговия. Става дума най-вече за търговия с овча вълна.
Тук възниква проблем, който лордовете тръгват жестоко да решават. Като правило феодалната собственост е „двойна“. Т.е. има върховен собственик – феодала и подчинен собственик – селяните-арендатор. Последните притежават правото да предават земята, която обработват, по наследство на старшия син. Фактически чрез това «право» селяните са закрепостявани.
Лордовете за да създадат пасища, на които да се отглеждат овчи стада е нужно да изгонят „подчинените собственици“ – селяните. И английските лордове нарушават неписания договор между тях и селяните. Започва процесът на огражданията – „enclosure“, „in closure“, т.е. насилствено изгонване на селяните от земята, която те са обработвали. Съответно на мястото на бившите полета, където е било отглеждано зърно, картофи и други подобни култури, са създавани пасища, за развъждане на овце.
Фактически по този начин започва развитието на капитализма, тъй като лордовете от феодали се превръщат в аграрни капиталисти, а ратаите, които са наемани да отглеждат овцете стават наемни работници. Началото на формиране на капиталистическите отношения в Англия става ключовия фактор, причинил огромни социални бедствия и многобройни жертви. Тъй като вследствие на политиката на ограждане селяните масово са лишени от земите, които обработват. Така те остават без земя, без поминък и даже без дом. Много от селяните задлъжняват на лихвари. Немалка част от тях се превръщат в скитници. Последните наводняват градовете, започват да се занимават с просия или стават разбойници - участват в грабежи и убийства.
Съгласно закона срещу скитничеството и просията, издаден от крал Хенри VIII, над 100 000 безимотни селяни са обесени. Количеството на жертвите по брой е сравнимо с общото население на петте най-големи града в Англия по това време, с изключение на Лондон. По този повод Томас Мор, (англ. ез. Sir Thomas More) - английски юрист, философ, писател-хуманист, автор на «Утопия» и лорд-канцлер на Англия пише, че «Овцете изядоха хората».
В тази ситуация бягството в Америка се смята за почти единствения начин за спасение и оцеляване. По-голямата част от бягащите заселници нямат собствени средства да се придвижат през океана. Принудени са да сключат заробващи споразумения с корабособственици и търговци. Те трябва да работят от две до седем години буквално в положението на роби. Задължени са да изпълняват всяка работа, която работодателят им определи като начин за заплащане на средствата, изразходвани за преместването им в Америка. Такива работници се наричани „слуги под наем“. Те съставляват между половината до две трети от емигрантите, пристигнали в Северна Америка между 1650 и 1780 г. За английските мигранти, подписали такъв договор, този дял в някои райони е седем на десет души.
През 1606 г. английският крал Джеймс I предоставя Харта /става дума за документ, предоставящ права или привилегии на институция или група хора с определена цел/ на две компании - Плимутската и Лондонската компании с цел създаване на постоянни селища в Америка. Лондонската компания създава колонията Вирджиния през 1607 г., първата английска постоянно заселена колония на континента. Плимутската компания основава колонията Попам на река Кенебек, но тя просъществува кратко. Съветът на Плимут за Нова Англия спонсорира няколко проекта за колонизация, завършващи с колонията Плимут през 1620 г., която е заселена от английските пуритански сепаратисти, известни днес като пилигримите /поклонниците/. Холандците, шведите и французите също създават успешни американски колонии приблизително по същото време като англичаните. Но в крайна сметка техните колонии попадат под английската корона.
Създаването от англичаните на Тринадесетте колонии е завършено с изграждането на провинция Джорджия през 1732 г. Самият термин „Тринадесет колонии“ става актуален едва в контекста на Американската революция. Фактически САЩ водят началото си отТринадесетте колонии, известни още като Тринадесетте британски колонии или Тринадесетте американски колонии. По-късно те стават известни и като Обединените колонии. Представляват група британски колонии на Атлантическото крайбрежие на Северна Америка. Основани са през 17-ти и 18-ти век. Те започват въоръжени стълкновения със страната-майка – Британия в Американската война за независимост през април 1775 г. Като обявяват пълна независимост през юли 1776 г. те формират Съединените Американски щати.
Тринадесетте колонии са разделяни в три традиционни групи:
-
Нова Англия, в която група влизат Масачузетс, Ню Хемпшир, Роуд Айлънд, Кънектикът;
-
Средна група - Ню Йорк, Ню Джърси, Пенсилвания, Делауер;
-
Южна група - Вирджиния, Мерилънд, Северна Каролина, Южна Каролина и Джорджия.
Тринадесетте колонии имат много сходни политически, конституционни и правни системи. Те са доминирани от англоговорещи протестанти. Първата от тези колонии е южната колония Вирджиния, създадена през 1607 г. Основаването на колониите в Нова Англия, както и на колониите Мерилънд и Пенсилвания е мотивирано от протестантизма. Другите колонии са формирани вследствие на икономическа експанзия. Средните колонии са създадени върху по-ранна холандска колония – т.нар. Нова Холандия. Всичките тринадесет колонии са били част от владенията на Великобритания в Новия свят, които включват също територия в Канада, Флорида и Карибите.
Населението в 13-те колонии наброява във времето на първоначалния конфликт със страната-майка само около 2,6 милиона души. Територията му е била равна на 1/5 от съвременната територия на Съединените щати. Северна Америка тогава все още няма почти никаква индустрия. Населението на Великобритания в същия този период заедно с Ирландия, е 12 милиона души. Има значителна индустрия за своето време. Притежава, най-голямата флота в сравнение с другите европейски сили. Фактически по това време Англия вече е велика сила.
Първоначално заселниците, особено що се отнася до тези извън Нова Англия, такива като тези от Южната група – Вирджиния и други, са тласкани да заминат отвъд океана единствено от жаждата за злато или поне за лесни пари. По-късно британските власти започват да изпращат зад океана основно в южните колонии различни криминални престъпници, проститутки и други представители на т.нар. «подземен свят». Мнозинството от тях след 1618 г. натам са заточени във Вирджиния. Междувременно, тъй като във Вирджиния се оказва, че няма злато заселниците се заемат с отглеждането и продажбата на тютюн. Опитът да се принудят индианците към работа под принуда не се увенчава с успех.
През 1620 г. холандски кораб докара товар негри в Джеймстаун за продажба. Това е посрещнато с ентусиазъм, защото става ясно, че черните хора могат да станат източник на евтина работна ръка. През следващите години броят на негрите роби във Вирджиния започва да превъзхожда по брой бялото население.Европейската имиграция не задоволява напълно нуждите от работна ръка на колониите. Затова заедно с бялото робство в Америка възниква робството на "цветните". В периода от XVI до XIX в. се изчислява, че приблизително дванадесет милиона африканци са насилствено транспортирани до Новия свят. Съгласно повечето оценки 1/5 от тях губят живота си при пътуването. Този поток от хора от Африка до Америка е смятан за най-голямата принудителна миграция в историята на човечеството. Издръжката на черен роб е била два пъти по-евтина от издръжката на нает работник. Освен това черният роб е по-изгоден, тъй като остава собственост на господаря си за цял живот, докато белият договорен роб – «слугата под наем» става свободен след изтичане на договора.
Ще припомним някои неща и за една друга част от първите английски колонисти, които главно се заселват в Нова Англия. Става дума за английските пуритански калвинисти, т. нар. „Бащи поклонници“/Pilgrim fathers/. Пристигат с кораба «Мейфлауър»/Майско цвете»/ - английски кораб, който транспортира група английски семейства от Англия до Новия свят през 1620 г. След изтощителни 10 седмици в морето «Мейфлауър» със 102 пътници и екипаж от около 30 души достига Америка. Пуританите се стремят да реформират и пречистят англиканската църква, от което идва и наименованието им – «purify» на английски език означава пречиствам. Те избират да се отделят от англиканската църква, защото вярват, че тя не е осъществила изкупление във връзка с нейното римокатолическо минало. През 1608 г. тази група напуска Англия и заминава за Холандия, където по-свободно да проповядва учението си. През 1620 г. общността решава да пресече Атлантическия океан на път за Америка, която смятат за „нова обетована земя“. Там създават колонията Плимут, където искат да построят „Сияещия град на хълма“, „Пустинната градина“.
Пилигримите пристигат в Америка през ноември и едва оцеляват неподготвени за суровата зима. Само половината от първоначалните поклонници остават живи след този пръв зимен сезон в Плимут. Ако не е помощта на местните коренни жители – индианците, които ги учат как да събират храна и други умения за оцеляване, всички колонисти са щели да загинат. На следващата година онези 53-ма, които оцеляват празнуват първата есенна реколта на колонията заедно с 90 индианци от племето вампаноаг. Този празник става повод, обявен след време, за първия американски Ден на благодарността/American Thanksgiving/. Днес този ден е национален празник, отбелязван не само в САЩ, но и в Канада, макар и на различни дати.
Преди да слязат от кораба «Mayflower», поклонниците подписвата т.нар. «Mayflower Compact» - споразумение, което създава рудиментарно правителство, т.е. елементарно, несложно управление в което всеки член да допринесе за безопасността и благосъстоянието на бъдещото селище. Пилигримите се демонстрират като носители на строги морални норми, включително свещения характер на семейството, верността на съпрузите един към друг и грижа за децата. Отиват в Америка със семействата си и се стараят да поддържат здрав патриархален морал, отговарящ на строгите християнски норми. Те се стараят за поддържат относително мирни взаимодействия с местните индианци. В заключение по този повод трябва да се каже, че днес корабът «Мейфлауер» е превърнат в социо-културен символ на Съединените щати.
Нужно е да се отбележи, че именно колонисти от Масачузетс основават колониите Кънектикът, Ню Хемпшир, Върмонт и Мейн. Последната колония остава част от Масачузетс до 1820 г. Всички те сформират Конфедерацията на Нова Англия през 1643 г., която просъществува 50 години. Всички тези колонии с изключение на Ню Хемпшир са привилегировани. Правата им се основават на привилегии, дадени от краля. Земите им са собственост на самите жители, а управлението е в техните собствени ръце.
Ню Хемпшир е кралска провинция, управлявана от губернатор и вицегубернатор, назначавани от короната. Ню Йорк и Ню Джърси принадлежат към същата категория като Ню Хемпшир. Това са собственически колонии. Те възникват върху земи, предоставени в противоречие с всички права, тъй като същите земи вече са били предоставени по-рано на Лондонската компания, от кралете Чарлз I и Чарлз II на различни лица, близки до тях. Мериленд е предоставен през 1632 г. на католика Сесил Калвърт, лорд Балтимор, при условие за плащане в хазната на 1/5 от всички добити метали. Лорд Балтимор кани всички, които вярват в Христос, да се заселят там. Колонията е основана предимно от католици, но позволява широка толерантност към всички християнски деноминации с тежки наказания, обаче, за неуважителни коментари за Богородица, за Христос и т.н.
Крал Чарлз II предоставя през 1664 г. Делауеър на херцога на Йорк, който го отстъпва на Уилям Пен. Той е квакер, т.е. член на Религиозното общество на приятелите/от англ. ез. «quake» – „треперя, треса се“, т.е. «треперещи пред Бога». Квакерите се борят за равенство между мъжете и жените и са противници на робството/. Пенсилвания е основана през 1681 г. от квакери върху земи, предоставени на Уилям Пен.
Северна и Южна Каролина, както и Джорджия са разположени върху земи, предоставени на лорд Шафтсбъри и няколко други. В тези колонии са привлечени от 1660 г., а към Джорджия - от 1732 г., предимно по-низши слоеве на английското население с обещание за освобождаване от дългове, сключени в Англия. Във всяка от тези колонии цялата земя първоначално се счита за собственост на едно или няколко лица, които или я продават на колонистите поотделно, или я дават на дългосрочна аренда. При тово цялата изпълнителна власт принадлежи на същите тези собственици, както това е като при лицата, назначени от краля за губернатори на кралските провинции.
Следва да се каже, че въпреки общи моменти, съществуващи между отделните колонии, присъстват и значими различия. Най-драстичните примери за такива различия са Масачузетс и Вирджиния. В последната колония, създадена с поддръжката на Лондонската компания, важно правило става господството на меркантилизма. Съответно Лондонската компания се грижи единствено за паричната си печалба. Но не се намесва в живота на колонистите. Тя защава само монополното си право да търгува с тях, купувайки тютюн, продавайки им оръжия, инструменти и изобщо всичко, от което се нуждаят. Между другото, поради малкия брой на женското население в колонията обект на продажба стават също т.нар. «публични жени». Цената на една такава жена е от 100 до 150 паунда тютюн в зависимост от възраст и външен облик.
Английското правителство оказва минимален контрол върху състоянието на вътрешния ред в колонията Вирджиния. То назначава само губернатор. Но като правило същият лишен от армия и полиция, неспособен да разчита на помощ от далечната метрополия, е принуден да се съобразява с исканията на колонистите. През 1619 г. се свиква първото Общо събрание /General Assembly/ в Джеймстаун - едно от съществуващите тогава 7, а според други сведения – 11, селища на Вирджиния. Това Общо събрание разработва много либерална конституция.
Английските крале Джеймс I, а след него Чарлз I, предприемат различни мерки срещу подобна институция, създадена от колонистите. В техните очи тя е пример на своеволие и самоуправство. Но не успяват да постигнат целта си да бъде разпуснато Общото събрание. То продължава да заседава, само че Лондонската компания е лишена от търговските си права. Монополът върху търговията с Вирджиния преминава към правителството.
Както се вижда от представеното по-горе следва да се каже, че по отношение на социо-икономическото положение на колонистите, но така и по отношение на обществената атмосфера, която господства в британските колонии по това време, съществуват две противоположни и противопоставящи се тенденции. Ог една страна са както стана ясно тенденцията поддържана от наследниците на пилигримите, а също така от квакерите. Като правило със своите изключения те са собствениците на земята, която обработват. Те поддържат относително неконфликтни отношения с индианците, противници са на робството.
От друга страна са колониите от Южната група, най-вече Северна и Южна Каролина, Вирджиния и Джорджия. Тяхното създаване е базирано на икономическа експанзия. Немалка част от населението е съставено от представители на «подземния свят». Сред такъв «контингент» преобладава етнонацонализъм, расизъм и различни други нихилистични настроения. Преобладаващо сред такива личности е разбирането за разпространението на християнизацията в пространствен смисъл като очистване на територията от „властта на дявола“. Следователно те не целят християнизиране на коренното население, нито развиват мисионерски институт, както това става при колонизацията на Америка най-вече от католическите народи – испанци и португалци.
Затова коренното население на териториите под властта на последните оцелява и днес Латинска Америка представлява пъстър букет от раси, етноси и смешани популации. Докато в пространствата завладяни от англичани, ръководни от стремеж към забогатяване, индианците са изтласквани, избивани и унищожавани по всякакви начини като «деца на Сатаната». Поради което от коренното население в днешно време са останали значително по-малко хора.
Така като цяло въпреки първоначалните относително неконфликтни отношения на заселниците с местното индианско население ситуацията започва постепенно да се влошава. Особено това е вярно за колониите от Южната и Средната група.В преследване на по-добри земи, колонистите продължават да разширяват владенията си на запад, изтребвайки или прогонвайки местното население. Съответно последните им се отплащат с омраза. Кървавата борба се ожесточава. Започва се взаимно избиване на пленници, отвличане на заложници – мъже, жени и деца, практикуват се измъчвания и от двете страни, както и скалпиране на противника от страна на индианците.
Индианците, наричани още «червенокожите» активно се съпротивляват на колонизаторите, включително срещу това да бъдат наемани или използвани по какъвто и да е друг начин за работа от колонистите. Отговорът на белите заселници е политика на почти пълното им ликвидиране. По време на пристигането на европейците на територията, в която днес са разположени 48 щата, са живели 12 милиона индианци. До началото на ХХ век чистокръвните индианци остават само 250 хиляди. Над 2/3 от индианците са бежанци в собствената си страна, прогонени от земята си. В САЩ е осъществен геноцид, несравним с никакъв друг в света – унищожени са 99,6% от индианците. Геноцидът е изършен в период, когато в Съединените Щати три четвърти от имигрантите са от Британските острови.
Този геноцид свидетелствува, че сред англоезичната имигрантска общност с нарастваща прогресия се развива тенденция, коато в един момент се превръща в доминантна традиция в британската част на Новия свят. В британските колониални селища процъфтяват расистки и ксенофобски идеи. Принадлежността към англосаксонската раса в британските колонии по света дава на колонистите такава власт, за която те в Англия дори не могат да мечтаят. С буйни цветове се развива колониалистки тип шовинизъм. Същият се отличава с такива черти като пропаганда на насилствена колониална експанзия и враждебност към коренното население – индианците, които се разглеждат като «диваци» и нецивилизовани. Но враждебността е насочена също към всички «чужди» - най-вече чернокожите, но даже и към имигрантите идващи от Европа, но не с английски произход.
Бостонското чаепитие/Бостонското чайно парти/ и началото на Американската революция
Бостънското чаено парти/Boston Tea Party/ възниква от два проблема, пред които е изправена Британската империя през 1765 г., а именно:
-
Финансовите проблеми на Британската Източноиндийска компания, същатата тази компания, която става основен инструмент на колониалната експанзия на Великобритания, най-малко в Азия;
-
Спорът относно обхвата на правомощията на Парламента в Лондон върху британските американски колонии, без да има избрано представителство от страна на жителите на колониите.
Опитът на правителството начело с лорд Фридерик Норт/LordFrederick North/ да разреши тези проблеми води до сблъсък, който в крайна сметка поражда Американската революция и Войната за независимост.
Следва да се отбележи, че през XVII в.иXVIII в. в Западна Европа и в частност във Великобритания се разпространява с разширяващи мащаби чаепитието. През 1698 г. Парламентът на Англия предоставя монополно право на Британската Източноиндийска компания да внася чай в страната, с което прекратява конкуренцията съществувала дотогава между различни компании-вносители на чай. През 1721 г. с Парламентски акт Лондон задължава английските колонии да внасят чай само от Англия чрез британски фирми. Тези фирми купуват внесения отБританската Източноиндийска компания чай чрез борси за търговия на едро. Самата Британска Източноиндийска компания трябва да плаща ¼ от стойността на чая на Британската хазна.
Междувременно тези плащания оскъпяват чая във Великобритания и нейните колонии. В резултат на това масово започва да се внася евтин контрабанден чай от холандците, които не са задължени да плащат данъци и мита на Холандия. За да помогнат на Британската Източноиндийска компания Парламентът през 1767 г. предлага застрахователен договор за обезщетение. Съгласно същия се намалява данъка върху чая, консумиран във Великобритания, като дава на Източноиндийската компания 25% компенсация за чая, който се реекспортира в колониите. Също така през 1767 г. се приемат т.нар. Закони на Тауншенд, /Townshend Acts/, който налагат нови мита в колониите, включително и такива за чай.
Но всичко това без да спре контрабандата създава нов сериозен проблем – доколко Парламентът в Лондон може да се разпорежда с вътрешния ред в колониите. Тъй като колонистите не гласуват за Парламента, а имат свои местни законодателни органи. След като протестите се увеличават Тауншендските закони са отменени.
Договорът за застраховане на загубите от 1767 г., който предоставя на Източноиндийската компания възстановяване на митата върху чая, реекспортиран в колониите, е прекратен през 1772 г. Парламентът приема нов закон през 1772 г., който намалява разходите, оставяйки 10% мито върху чая, внесен във Великобритания. Законът също възстановява данъците върху чая във Великобритания, които са били премахнати през 1767 г., и оставя митото Townshend от три пени в колониите. С това ново данъчно бреме се вдига цената на британския чай. В резултат на това продажбите се сриват. Компанията, обаче, продължи да внася чай в Обединеното кралство, натрупвайки огромни излишъци от продукта, който никой не купува. Поради тези и други причини до края на 1772 г. Източноиндийската компания, една от най-важните търговски британски институции, изпада в сериозна финансова криза. Премахването на някои данъци е единственото очевидно решение на кризата. Източноиндийската компания първоначално се опитва да премахне митото, плащано съгласно Тауншендските закони.
Но правителството на премиера Норт се страхува, че подобно действие може да се тълкува като отстъпление от страна на парламента за правото да облага колониите с данък. По-важното е, че митата Townshend са използвани за плащане на заплатите на някои колониални губернатори и съдии. Всъщност това е целта на митата Тауншенд: преди тези служители са плащани от колониални такси, но в резултата на митата Тауншенд Парламентът плаща заплатите. По този начин те са зависими от Лондон и не носят никакви отговорности пред колонистите.Друго възможно решение за намаляване на растящите купища чай в складовете на Източноиндийската компания е да се продава евтино в Европа. Тази възможност е разгледана, но е сметнато, че чаят просто ще бъде контрабандно върнат обратно в Обединеното кралство, където ще се продава на по-ниска цена от чая, който е облаган с мита.
В същото време се прави предположението, че най-добрият пазар за излишъка от чай на Източноиндийската компания са Североамериканските колонии, ако може да се намери начин той да стане по-евтин от холандския контрабанден чай.
Решението на правителството на Норт е приемането на Закон за чая, който получава одобрението на крал Джордж III на 10 май 1773 г. Този закон напълно възстановява митата на Източноиндийската компания върху вноса на чай във Великобритания. Но също така позволява на компанията да изнася чай в колониите за своя сметка за първи път. Това позволява Източноиндийската компания да намали цената, като премахне посредника, който е купил чая на търговете на едро в Лондон. Вместо да продава на посредник, компанията назначава колониален търговец, т.нар. „получател“, да получи пратката чай. На свой ред получателите продават чая срещу комисионна. През юли 1773 г. са избрани получатели за чай в Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и Чарлстън.
Законът за чая запазва митото Townshend от три пени върху вносния чай в колонията. Някои членове на Парламента искат да премахнат това мито с аргумента, че не е необходимо да се провокира нов колониален спор. Бившият министър на финансите на Великобритания предупреждава лорд Норт, че американците няма да приемат чай, ако митото Townshend остане. Но Норт не иска да се откаже от приходите от митото Тауншенд, главно защото се използва за изплащане на заплатите на колониалните служители. Всъщност, дори и с митото Townshend, Законът за чая позволява на Източноиндийската компания да продава чай по-евтино от преди, успешно конкурирайки контрабандистите. Плащането на митата Townshend е политически чувствително. Затова компанията се надява да скрие този факт, като предприеме мерки: да ги плати в Лондон веднага след като чаят е разтоварен в колониите. Или да накара получателите тихо да платят митата след като чаят се продаде. Този опит да се скрие митото от колонистите, обаче, се оказва неуспешен.
През септември и октомври 1773 г. седем кораба, превозващи чай на Източноиндийската компания, са изпратени до колониите: четири пътуват за Бостън и по един за Ню Йорк, Филаделфия и Чарлстън. В корабите има повече от 2000 сандъка, съдържащи близо 600 000 паунда чай. Колонистите в Северна Америка научават подробностите за Закона за чая, докато корабите са на път, и съпротивата започва да нараства.
„Виги“-те, т.е. либералите, които в колониите наричат себе си „Синове на свободата“ /Sons of Liberty – представлява слабо организирана, тайна, понякога използваща насилие, политическа организация, действаща в Тринадесетте американски колонии./ Организацията «Синовете на свободата» е основана с цел да се бори за укрепване на правата на колонистите, в частност в борбата с данъчното и митническото облагане от страна на британското правителство. Ръководител на същата в този момент е Самюел Адамсън. Същият започва кампания за убеждаване или принуждаване на получателите на чай да подадат оставка. Тук той следва модела, по който дистрибуторите на гербови марки са принудени да подадат оставка при кризата със Закона за гербовите марки от 1765 г. (Става дума за Закона за гербовите марки/Stamp Act/ от 1765 г. Наричан е още Закон за задълженията в американските колонии от 1765 г. Представлява приет от Парламента на Великобритания закон, който налага пряк данък върху британските колонии в Америка. Той изисква много печатни материали - правни документи, списания, карти за игра, вестници и много други видове хартия, използвани в колониите да се произвеждат върху щампована хартия, произведена в Лондон, носеща релефен печат/гербова марка/ за приходи. Самите марки трябва да се плащат в британски парични единици, а не в колониални книжни пари. Целта на данъка е чрез него да се покрият разходите за британските войски, разположени в американските колонии. Те са дислоцирани там след Френско-индианската война/1/. Френско-индианската война ((англ. ез. „French and Indian War“) е военен сблъсък, водещ се между армиите и индианските съюзници на колониите на Британската империя и френските колониални сили на кралска Франция в Северна Америка, т.е. на територията на съвременните Съединени щати и Канада. Този конфликт, известен на френски език като „Guerre de la Conquête“(Завоевателната война), е четвъртият и последен въоръжен колониален конфликт в Северна Америка между Великобритания и нейните колонии, от една страна и Франция и индианските племена, съюзени с нея, от друга,. Той се явява и специален театър на Седемгодишната война (1756-1763). Последната е един от най-големите конфликти в света. Тя се води както в Европа, така и отвъд океана - в Северна Америка, в Карибите, в Индия, във Филипините и частично даже в Северния Ледовит океан. Във войната участват всички европейски велики сили от онова време, както и повечето средни и малки държави в Европа, и някои индиански племена. Уинстън Чърчил нарича тази война "Първата световна война".
Войната слага край на поредицата от колониални сражения между Англия и Франция, понякога наричани Втората стогодишна война. Конфликтът избухва заради британски и френски претенции за територия в долината на река Охайо, която по това време е населена от 3000 до 4000 американски индианци. Започва в навечерието на Седемгодишната война и до голяма степен я провокира. Френско-индианската война завършва с поражението на Франция. Тя губи всичките си колониални владения в Америка, наречени Нова Франция. Освен това Великобритания завладява Флорида, която преди това принадлежи на съюзната на Франция Испания. Френските територии на изток от река Мисисипи отиват към Англия, а френската Луизиана на запад от Мисисипи е отстъпена на Испания, за да компенсира загубата на Флорида/.
Но английските колонисти в Америка никога не са се страхували от френско нахлуване. А също така те твърдят, че вече са платили своя дял от военните разходи. Сред тях се шири мнението, че британско правителство по този начин покровителства напълно излишните в колониите британски офицери и войници от кариерата, които иначе би трябвало да бъдат уволнени. При което принуждава колонистите да плащат разходите за това покровителство на английските ветерани.
Подобни настроения прави Закона за гербовите марки изключително непопулярен сред колонистите. Мнозинството смята, че той е нарушение на техните права като англичани да бъдат облагани с данъци без тяхно съгласие - съгласие, което само колониалните законодателни органи могат да дадат. Техният лозунг става следният израз: „Няма данъчно облагане без представителство“. Колониалните асамблеи изпращат петиции и протести, а Конгресът за Закона за гербовата марка, проведен в Ню Йорк, е първият значителен съвместен колониален отговор към британците, тъй като се отправя петиция към Парламента и краля.
По това време член на британския парламент твърди, че американските колонисти не са по-различни от 90-те процента от жителите на Великобритания, които не притежават собственост. По това време във Великобритания право на глас имат само хора, които имат собственост и плащат данъци в определен минимален размер. Поради това 90% не могат да гласуват. Но които въпреки това са "виртуално" представени от избирателите, притежаващи земя и от представителите в Парламента на тези, които имат право да избират. Тъй като тези парламентарни представители имат общи интереси, както с британските жители, така и с американските колонисти/See Labaree, Benjamin Woods. Tea Party (Northeastern Classics Edition) Northeastern University Press, 1979, p.3-4/.
По този повод Даниел Дюлани/Daniel Dulany/, адвокат и политик от Мериленд, посочва, че отношенията между американците и английските избиратели са „възел, твърде слаб, за да се разчита на него“ за правилно представителство, било то „виртуално“ или друго./Knollenberg, Bernhard. Growth of the American Revolution, 1766-1775. Liberty Fund Inc.; Reprint edition (1 Sept. 2003), ISBN-13:978-0865974166, р.90/ .
Местните протестни групи създават Комитети за кореспонденция - хлабава коалиция от Нова Англия до Мериленд. Протестите и демонстрациите се увеличават, като често са инициирани от „Синовете на свободата“ и понякога включващи обесване на чучела. Много скоро всички дистрибутори на гербови данъци са сплашени да прекратят събирането на комисионните си и данъкът никога не е ефективно събиран.
Законът е отменен на 18 март 1766 г. по целесъобразност. Но Парламентът потвърждава правомощията си да издава закони за колониите „във всички случаи“, като приема и т.нар. Декларативен закон. След това следват поредица от нови данъци и разпоредби, срещу които американските колонисти се противопоставят. Така или иначе, но този епизод изиграва основна роля в дефинирането на 27-те колониални оплаквания, ясно посочени в текста на раздела „Обвинение срещу Джордж III“ от Декларацията за независимост на Съединените щати. В резултат на това събитие се формира организираната колониална съпротива, довела до Американската революция през 1775 г./
Протестното движение, което завършва с Бостънското чаено парти, не е спор за високите мита. Цената на законно внесения чай всъщност е намалена със Закона за чая от 1773 г. Вместо това протестиращите се тревожат от различни други проблеми. Такъв е този, че „не трябва да има данъчно и митническо облагане без представителство“. Ключовият въпрос е за обхвата на властта на Лондонския Парламент в колониите.
Самюел Адамс, ръководителят на „Синовете на свободата" поддържа тезата, че британският монопол върху чая е „равен на данък“. Т.е. той повдига същия въпрос за представителството, независимо дали се прилага мито или не. Други смятат, че целта на митата е да направи водещите служители независими от влиянието на жителите на колониите. Те виждат опасно нарушение на колониалните права. Това е особено вярно в Масачузетс - единствената колония, където програмата Townshend е напълно приложена.
Колониалните търговци, някои от които едновременно с това са контрабандисти на холандски чай, играят значителна роля в протестите. Законът за чая прави законно внесения чай по-евтин. Това създава условия контрабандистите на холандски чай да фалират. Законните вносители на чай, които не са посочени като получатели от Източноиндийската компания, също са заплашени от финансов крах в резултат на прилагането на Закона за чая. Тревожи търговците и това, че Законът за чая дава на Източноиндийската компания монопол върху търговията с чай. Съответно съществуват опасения, че този създаден от правителството монопол може да бъде разширен в бъдеще и да включи и други стоки.
В Ню Йорк, Филаделфия и Чарлстън протестиращите успешно принуждават получателите на чай да подадат оставки. В Чарлстън получателите са принудени да подадат оставка до началото на декември. Непотърсеният чай е конфискуван от митническите служители.
Във Филаделфия се провеждат масови протестни митинги. До началото на декември получателите от Филаделфия се отказват. И корабът с чай се връща в Англия с товара си след конфронтация с капитана на кораба. Корабът с чай, пътуващ за Ню Йорк, е забавен поради лошо време. Докато пристигне, получателите също се отказват и корабът заминава обратно в Англия с чая.
Във всяка колония, с изключение на Масачузетс, протестиращите успяват да принудят получателите на чай да подадат оставка или да върнат чая в Англия. В Бостън, обаче, губернаторът Хътчинсън е решен да удържи позицията си. Той убеждава получателите на чай, двама от които са негови синове, да не отстъпват./Тук и по-нататък вж. Labaree, Benjamin Woods. The Boston Tea Party. New York: Oxford University Press, 1964/.
Когато корабът за чай „Дартмут“ /Dartmouth/ пристига в пристанището на Бостън в края на ноември, лидерът на вигите, т.е. на „Синовете на свободата" Самюел Адамс призовава за масово събрание. На 29 ноември 1773 г. пристигат толкова много хора, че събранието се премества в по-голяма сграда. Британският закон изисква „Дартмут“ да разтовари и плати митата в рамките на двадесет дни или митническите служители могат да конфискуват товара, т.е. да го разтоварят на американска земя.
Масовото събрание приема резолюция, представена от Адамс. Тя е базирана на подобен набор от резолюции, обнародвани по-рано във Филаделфия. Резолюцията призовава капитана на „Дартмут“ да върне кораба обратно, без да плати вносното мито. Междувременно срещата възлагат на 25-ма мъже да наблюдават кораба и да попречат на разтоварването на чая.
Губернаторът Хътчинсън отказва да даде разрешение на „Дартмут“ да напусне, без да плати митото. Още два кораба с чай, „Eleanor“ и „Beaver“, пристигат в пристанището на Бостън. На 16 декември 1773 г. – последният ден от крайния срок на престояване на кораба „Дартмут“ – приблизително 5 000 до 7 000 души от население от приблизително 16 000 се събират на митинг. След като разбира, че губернаторът Хътчинсън отново е отказал да пусне корабите да напуснат, Адамс обявява, че „Тази среща не може да направи нищо повече за спасяването на страната“. Според една популярна история изявлението на Адамс е било предварително уговорен сигнал за началото на "Чаеното парти". Въпреки това, това твърдение не се появява в печат до почти век след събитието, в биографията на Адамс, написана от неговия правнук, който очевидно е изтълкувал погрешно доказателствата. Според разкази на очевидци, хората не са напуснали срещата до десет или петнадесет минути след предполагаемия "сигнал" на Адамс. Самюел Адамс всъщност се е опитал да спре хората да напуснат, защото срещата все още не е приключила.
Докато Самюел Адамс се опитва да си върне контрола над срещата, хората се подготвят да предприемат действия. Някои от тях се обличат в дрехи на индианци от племето Мохок /Mohawk/. Според някои тълкувания маскирането е, че поради незаконността на протеста им те се стараят да се прикрият. Според други, обаче, разбирания обличането като мохокски воини е символичен акт. Той показва, че „Синовете на свободата“ се идентифицират с Америка, а не с официалния им статут на поданици на Великобритания.
Същата вечер група от 30 до 130 мъже, някои облечени в маски на воини „мохок“, се качват на трите кораба и в продължение на три часа изхвърлят всичките 342 сандъка с чай във водата. Имуществените щети възлизат на 92 000 паунда чай на стойност £ 9 659 /в съвременно изчисление това е около 1 700 000 щатски долара/Вж. Boston Tea Party Damage в https://www.bostonteapartyship.com/boston-tea-party-damage, последно влизане 07.10.2022/.
Друг кораб за чай - „Уилям“, предназначен за Бостън спира в Кейп Код/Cape Cod/ през декември 1773 г. Неговият чай е обложен с данък и продаден на частни търговци. През март 1774 г. „Синовете на свободата“ получават информация, че този чай се съхранява в склад в Бостън. Те влизат в склада и унищожават всичко, което могат да намерят. Част от чая е продаден на фирмата „Davison, Newman and Co.“ и складиран в техния магазин. На 7 март 1774 г. „Синовете на свободата“ се обличат като индианци от племето „ирокези“, нахлуват в магазина и изхвърлят последния останал чай в пристанището.
Оспорва се това дали Самюел Адамс е помогнал за планирането на „Бостънското чаено парти“. Но е достоверен факт, че той активно работи за неговата защита. Според изявленията му „Чаеното парти“ не е акт на нарушаваща законите тълпа. Това е принципен протест и единствената оставаща възможност, която хората имат да защитят своите конституционни права/Вж. Alexander, John K. Samuel Adams: America's Revolutionary Politician (American Profiles). Rowman & Littlefield Publishers; Later Edition (January 13, 2004), ISBN-13 : 978-0742521155/.
Във Великобритания дори онези политици, които са смятани за приятели на колониите, са възмутени. Всички партии в Лондон се обединяват срещу колониите. Британското правителство смята, че това действие не може да остане ненаказано. Поставя се въпросът, че на Източноиндийската компания трябва да бъде платено за унищожения чай – за всичките 90 000 паунда. Въвеждат се закони, известни като „Непоносимите закони“/Intolerable Acts/. Парламентът в Лондон с тази поредица от закони има за цел да накаже Бостън за унищожаването на частна собственост, да възстанови британската власт в Масачузетс, както и да реформира колониалното правителство в Америка.
Първите три закона - Законът за пристанището в Бостън/ с който закон то е затворено/, Законът за правителството на Масачузетс и Законът за правосъдието, се прилагат само за Масачузетс. Въпреки това колонистите извън тази колония се страхуват, че техните правителства и права също могат да бъдат променени със законодателни разпоредби в Англия. „Непоносимите закони“ са разглеждани от колонистите като нарушение на конституционните им права, на естествените права и на колониалните харти. Те обединяват много колонисти в цяла Америка. Резултат на тези настроения става свикването на Първия континентален конгрес през септември 1774 г.
Редица колонисти са вдъхновени от „Бостънското чаено парти“ да извършат подобни действия, като например изгарянето на кораба „Пеги Стюарт“/Peggy Stewart/ 1. „Бостънското чаено парти“ в крайна сметка се оказва първото от многото действия, довели до Войната за независимост на САЩ.
През февруари 1775 г. във Великобритания е приета т.нар. „Помирителната резолюция“ /Conciliatory Resolution/. Тя предвижда да се прекрати данъчното облагане за всяка колония, която осигурява задоволително имперската отбрана и издръжката на имперските офицери. Данъкът върху чая е отменен със Закона за данъчно облагане на колониите от 1778 г. Но всички тези парламентарни опити за помирение се провалят и Британия се изправя пред война със своите североамерикански колонии.
Следва продължение
1 „Пеги Стюарт“ е товарен кораб от Мериленд, изгорен на 19 октомври 1774 г. в Анаполис като наказание за нарушаване на бойкота върху вноса на чай. Този бойкот е започнат и поддържан от колонистите като отмъщение за британската окупация на Бостън след „Бостънското чаено парти“. Това събитие стана известно като "Чаеното парти в Анаполис".