"То и народът много добре си го е казал - за глупака морето е до колене. Ами че ако ние предоставим на тях и световните океани, те ще направят шосета през тях, ще ги кръстосват пешком, без ни най-малко да се смущават от китовете, излезли на паша в океаните. Глупакът няма да види явлението, никакъв гъдел не ще усети и никакво желание да надникне в това явление, да се гмурне в него, да го почувства с всяка пора на кожата и духа си."
Йордан Радичков, "Бомбето".
Да, признавам си, позорно слабото предствяне на България на Олимпийските игри никак не може да роди оптимистични мисли и неизбежно вкисва настроението на нормалните българи.
Няма как да не си правим равносметка – докъде стигнахме в това летене по пързалката надолу. Летене, което протрива потурите на националното ни дередже и под тях лъсва голият задник на разпадащата се българска държавност.
Сигурно е прав съседът – държава, начело на която стоят тикви, може да събере на Олимпиадата само богат урожай от тиквени медали.
Не, не искам да надзъртам в долните етажи на окончателната таблица – къде в седмата десетица на участващите страни сме на тази Олимпиада.
Искам да говоря именно за тиквите. За тиквите, които ни съсипват живота, които ни отнемат нормалното самочувствие, за тиквите, които ни управляват.
Тиквите във властта не са от вчера, винаги по някоя тиква е имало във всяко правителство, тиква се е случвало да бъде и кмет на София.
Но такова нашествие на тикви, на дилетанти, на лаици, на аматьори, на любители, на нескопосаници по всички етажи на властта – правителство, областни и общински администрации, агенции, съвети, комисии – не е било.
Навсякъде виждаме мултипликационният ефект – възпроизвеждането с жизнерадост и вдъхновение, с единство, творчество и красота - на тиквите.
Когато тиква е начело на управлението в една било то страна, било то организация, било то семейство, под нея всичко се отиквява.
И започва разгул на профаните, на незнаещите и неможещите, които именно затова, защото са незнаещи и неможещи, не се съмняват в нищо. Те пърхат из страната неудържимо и отиквяват всичко – и нейната национална сигурност, и нейната енергетика, и нейната култура, и нейният спорт, естествено.
Тиквите са производители на евтини като тиквени семки новини – да ги посдъвкаш между зъбите и да ги изплюеш ненужни.
Тиквите непрекъснато произвеждат вампири и мощи. Плодят имагинерност, примитивизъм и пошлост.
Тиквите не четат. Те знаят, че с четене никой не е прокопсал.
Тиквите в работното време разцъкват тенис, ма’ат белот, дигат щанги във фитнеса. Те са най-видните наследници на болшевишката стратегическа мисъл – Сила есть, ума не надо...
Тиквите не пречупват гръбнака на организираната престъпност, а прехващат каналите й. Те не противодействат на терористи. А post factum и след дъжд качулка обещават да ги изловят един по един и до един. Тиквите се познават най-вече по обещанията, които дават.
Тиквите знаят, че най-важното при избор на тиквата е външният вид. Нищо, че отвътре може да се окаже куха.
Тиквите си устройват мачлета с любителския си любим тим на националния стадион и под националния химн.
Тиквите управляват ръчно българския спорт. И успешно го довеждат до нивото на бистришките „Тигри”.
В Лондон, с малки изключения (те всичките – като последни жалки остатъци и оскъдни трохици от предишния ни велик спорт), страната ни бе представлявана не от български спортисти, заради които сме се просълзявали от гордост, а от ритнитопковската тиквена нескопосаност на нивото на бистришките „Тигри”.
Всъщност не на бистришките „Тигри” – на любителските „Тикви”, на аматьорите, които мислят, че да управляваш е фасулска, а по-точно – тиквена работа – люпиш семки и се кефиш колко си велик, колко си ,убав.
Че какво да им се сърдим на управляващите у нас тикви – народ, който мисли не с глави, а с тикви, не може да бъде управляван от други, освен от тикви.
Ето защо и в националната сигурност, и в енергетиката, и в културата, и в спорта, единственото, което отсега нататък ще печелим, са тиквeните медали.
