/Поглед.инфо/ Сигурно много хора все още помнят еуфорията, която обзе огромна част от обществото при вестта за свалянето на Тодор Живков. Първата нощ след съобщението празненството бе една невиждана, спонтанна и напълно искрена радост!
Но изминаха вече 34 години от събитието и историята би следвало да запита своите тогавашни жители защо и за какво са се радвали на 10. ХІ. 1989 г? И още ли се радват?
Наистина, какво реално очаквахме да се случи след дълголетното управление на Тодор Живков и защо го очаквахме? Основателни ли бяха желанията и надеждите ни тогава? И защо толкова искахме те да се изпълнят?
Въпросите обаче не свършват и няма никога да свършат.
Задавам ги днес, не за да си опресним паметта и отново, както всяка година оттогава да коментираме събитието и констатираме, че „преходът е неуспешен“ и че днес живеем доста по-зле. Тъй като живеем в друга епоха и в друга социално-икономическа система, е необходимо да изучим логиката и механиката на този преход. Иначе как ще разберем какво се случи.
Хората наистина се радваха силно и искрено, защото очакваха промяна. Очакваха я дълго и с нетърпение. След десети ноември 1989 г. обществото стана дръзко и „си взе свободата“ да иска и да говори, за да каже, че не желае повече онова, което досега е било.
Но тук няма как вече аз сам да не попитам: защо не го желаеше повече? Защо се опълчи срещу системата и срещу партията, която я ръководеше и олицетворяваше? И на която то в почти пълната си цялост се кълнеше във вярност. Защо дори репресивните органи не попречиха тази свобода да не бъде толкова могъща и дръзка? Нали бяха войните на партията и бяха готови да умрат за нея?
На какво се е крепяла системата, та да е възможно толкова бързо и внезапно да рухне, и почти веднага да започне реставрация на капитализма?
В историята не са допустими подобни внезапни и резки промени. Те могат да изглеждат неочаквани и случили се изведнъж, ала са обусловени и подготвени от редица причини, обстоятелства, събития и явления, чийто смисъл и значение са били подценявани и приемани (ако са били забелязвани и отчитани) като явления от друг ред и с друг смисъл. Аз смятам, че ерозията е продължила дълго и е подкопала основите на системата. Било е въпрос на време, за да рухне всичко и да затрупа и нея, и хората, които са я бранили, ръководили и развивали…
Не се сдържам и ще го кажа, макар да си навлека укори и дори обиди заради подобна дързост: на 10. ХІ. 1989 г. социализмът вече бе изроден и негоден за съществуване.
Вярно и дори е безспорно, че в икономическата сфера, особено в макроикономиката социализмът тогава все още показваше известна стабилност и способност да я развива, а равнището на живота на широките социални слоеве, което виждаме в това време, е далеч по-високо от равнището днес. Да не говорим за равнището на образованието и науката, култура, спорта, здравеопазването и социалните дейности. Тези неща обаче не гарантират стабилност на която и да било власт (макар че тяхното състояние може да бъде една от първопричините за гражданското недоволство и революционното отношение към властта и системата). Защото в сравнение със състоянието на тези сфери в Западна Европа в България те са далеч от желаното и очакваното от обществото.
И все пак, още от 70-те години на ХХ век започна да става видно, че социализмът чувствително да изостава от западноевропейския капитализъм. Може би единствено във военната сфера това изоставане или го нямаше, или беше твърде малко. Но именно поддържането на този паритет силно затрудняваше СССР и цялата негова общност да запази високите темпове на икономическото си развитие. Прекалено скъпо бе въоръжаването, за да бъде равновесието между двете системи лесно за поддържане и да не бъде за сметка на социалните разходи и разработката на нови технологии.
В България (за разлика от другите държави в социалистическия блок) все пак се търсеха начини да се създадат действени механизми за стимулиране на икономическото развитие и на достатъчно плодотворни средства за подбуждане на личния интерес в производството и неговото постоянно обновление. Изпробвани бяха няколко икономически механизъма, но без кой знае какъв успех. Изоставането не само не бе спряно и преодоляно, но още повече се задълбочи. Нямаше го вече онзи ентусиазъм, който подтикваше народа да положи основите на социализма и да изгради новия свят, в който човекът да живее добре и достойно. Обществото вече посрещаше всяко нововъведение с недоверие и с все по-голямо безразличие. Хората не криеха недоверието си. Според тях всичко се прави за залъгване и прикриване на дълбоките причини, които не могат да бъдат преодолени, за да излезе социализмът от застоя и последващия го упадък.
Българите виждаха какво става в България. Сред тях имаше не малко работещи по високите етажи на властта, за които бе ясно, че нещата не вървят и че са необходими не просто подобрения, а коренна промяна в начина на управление на държавата и икономиката. Беше необходима нова държава и ново място и роля на БКП в нейното управление, нови ценности, международни отношения, съюзи. Удивителното обаче е, че всичките проекти, програми, идеи бяха все в посока на това да се търсят решения в духа на капитализма. А не в духа на Марксовата теория за социализма..
Защото и за ръководителите на държавата бе ясно, че изходът е единствено в капитализма.
В духовната сфера беше същото. Говореше се, разбира се, за духовното сближаване със СССР и съветската култура, но погледите бяха обърнати на Запад и от Запад вече се чакаше истинското признание за творците, а не толкова от СССР.
Това бе голямата драма на социализма!
Социализмът обаче сам срина доверието в себе си. Той получи най-големия удар „отвътре“, от комунистическата партия с драстичното разобличаване и осъждане на т. нар. „култ към личността на Сталин“ и с обявяване цялата дейност на Сталин като ръководител на партията и държавата, в това число и по време на Великата Отечествена война, като престъпна и като непростимо нарушаване на ленинските принципи на партиен и обществен живот!
Това стана веднага след смъртта на Й. В. Сталин през 1953 г., но обосновано и окончателно ударът бе нанесен на ХХІІ конгрес на КПСС през 1956 г. в доклада на тогавашния ръководител на партията и държавата Н. С. Хрушчов. В България това направи Априлският пленум на БКП от 1956 г
Без съмнение, разобличаването на култа към личността на Сталин е едно от най-големите и трагични изпитания в историята на СССР, а и на целия свят. То промени хода на световното развитие и фатално дестабилизира световната социалистическа революция.
Но понеже тази моя оценка се различава коренно от общо приетата положителна оценка заради спирането на започналите през 1937 г. масови репресии и насилия, при които загинаха много хора, е редно да мотивирам мнението си.
Изучаването на политическата история, особено тази на социализма изисква определен подход и терминология, които да не съответстват на тези, които използваме в изучаването и описанието на другите системи. За разлика от тях социализмът е предварително описан и поставен теоретично, поради което практическото му приложение не може да не бъде в съответствие с теоретичното учение. Погрешно и дори е глупаво да бъде оспорван, понеже не приличал или противоречал на капитализма. Ако ще прилича на тях, защо ще излиза на белия свят и ще го променя чрез революция.
Обикновено всяка нова система се заражда в утробата на предходната, развива се и придобива постепенно завършен видим облик в сферата на икономиката и донякъде в устройството на обществото, за да може революцията да предаде в ръцете на новата властваща класа държавното управление – след като преди това тя е взела в ръцете си владеенето и управлението на икономиката чрез средствата за производство и производствените отношения.
При социализма има пренареждане на етапите. Когато пролетариатът се осъзнае в достатъчна степен „в себе си“ и „за себе си“, т. е. когато осъзнае ролята си на “гробокопач“ на капитализма, социалистическата революция му предоставя политическата власт, благодарение на която той изземва икономическата, като отнема от капитала средствата за производство и установява нови производствени отношения.
Затова не е никак случайно и дори е напълно естествено, че първите сериозни съпротивителни реакции срещу социализма дойдоха в държавите, в които частната собственост не бе изцяло иззета от бившите собственици, а в селото колективизацията приключи някъде в началото или по средата на социализма. И те станаха пример за паралелно съществуване на двата типа държави и системи. Дори в Чехословакия реакцията дойде от комунистическата партия през 1968 г. с нечуван политически цинизъм на основния девиз на осъществяващата се реставрация: „Социализъм с човешко лице!“. Този девиз бе естествено допълнение на постановките и присъдите на ХХ и ХХІІ конгрес на КПСС. Тогавашният водач на чехословашката комунистическа партия Дубчек умело си послужи с тях, за да извърши покушението и на всичко отгоре да спечели одобрението на много комунисти.
Реакциите на тези опити за реставрация бяха очаквани. Социалистическата идея бе все още силна; през 60-те години социализмът не можеше да бъде предаван и продаван. Неговите ренегати създаваха брожения и нищо повече. И бяха наказани, макар и не сурово, а само с отстраняване от властта.
Друга бе обстановката след идването на Горбачов на власт. Това беше през 1985 г. Тогава разпадът на социализма бе в напреднала фаза и не бе трудно да се намерят именно в КПСС и дори в нейното най-висше ръководство гробокопачите му.
Тук съм длъжен да уточня още нещо.
Според Марксовата теория на революцията социализмът преминава през няколко важни етапа, които го подготвят, за да навлезе в своя висш стадий - комунизма. В самото начало, непосредствено след успеха на социалистическата революция, е първият му стадий, който Маркс нарече „диктатура на пролетариата“. Пропускането или непълното преживяване на неговото време се оказа фатално за социализма като социална система. Защото сега именно се разрушава напълно буржоазната държава, ликвидират се капиталистическите производствени отношения, изземват се средствата за производство, преобразуват се силите за сигурност, установяват се нови институции, които осъществяват новата политика във всичките сфери на обществения, икономическия и духовния живот, в правосъдната система и армията. Този първи етап е неотменен, а неговата продължителност трае дотогава, докато приключи процесът на разрушаване на буржоазната държава и укрепването на новия тип власт и управление.
Решава се проблемът за властта.
Новата власт в този момент ликвидира съпротивителните сили и евентуалните рецидиви на буржоазната държава и общество, за да се занимава спокойно и уверено от тук насетне, без страх от контрареволюция и политически брожения.
Всъщност, истинската социалистическа революция се разгаря именно сега, когато е победила във военно-политически план, но още не е сигурна, че владее държавата. Защото тя не може да бъде власт едновременно на новата социалистическа и на старата буржоазна държава, която още не е унищожена и умъртвена и се съпротивлява ожесточено. Дори предизвиква гражданска война. Историята, в която сме живели, ни показва какво се случва, когато се пренебрегне едно съществено изискване от теорията на революцията!
Маркс не е описал как подробно, точно и в какви форми протича този първи етап на преход от буржоазна към социалистическа държава. Но подчертава, че той трябва да продължи дотогава, докато бъде постигната неговата цел. И друго не би могло и да бъде! Забавянето, прекъсването или насочването на процеса към други цели може да доведе, както показа историята на социализма в Русия, до сериозни отклонения и непредвидими последствия. В СССР най-напред Ленин въведе т. нар. „Нова икономическа политика“ (НЭП), връщайки, макар и за кратко, както бе обявено, капиталистически форми на производство и търговия. Намеренията бяха добри, защото целта бе да се съживи икономиката. По същество обаче това бе прекъсване на диктатурата на пролетариата и възстановяване на отделни форми на буржоазно-капиталистическата държава, която веднага започна да оспорва социалистическата, да я саботира и разрушава. Друго не би могло и да се получи, поради което Сталин отмени новата икономическа политика. Ала тези първи компромиси останаха да тегнат върху социалистическата революция, понеже вече бяха родили прецедент.
Сталин трябваше да компенсира пропуснатото време и да ликвидира окончателно съпротивата на старата власт и бързо да започне изграждането на основите на социализма. Сталин се идентифицира с диктатурата на пролетариата. Непременно трябва да се подчертае, че неговата еднолична власт бе неизбежна в една голяма и неравномерно развита страна, която трябваше да преодолява в някои региони цели епохи, за да се доближи до възможността за изграждане на социалистическа държава и общество. Едноличната власт е присъща по принцип за диктатурата на пролетариата, за да няма отклонения от теорията на революцията.
Освен властта, която държеше в ръцете си, на Сталин, а и на цялата система бе необходима и властта на „всенародната любов“, на доверието на народа към него. Любовта и доверието създават нова обстановка и пораждат ентусиазъм. Хората трябваше да повярват и повярваха, че Сталин наистина ги води към добро и че без него животът им ще бъде труден. Той не ги разочарова и не ги разколеба. Силата му е впечатляваща. Този „култ“ изглежда на буржоазията противоестествен, фалшив, примитивен. Тя друго не е способна да измисли.
Затова разобличаването на т. нар. „култ към личността на Сталин“ е по същество разобличаване на самата диктатура на пролетариата.
Най-тежкото и непростимо обвинение срещу него е, че бил нарушил „ленинските принципи на партиен живот“, че провел ненужни репресии, че изкривил същността на социализма. Истината обаче е, че отричайки по същество диктатурата на пролетариата, ХХ и ХХІІ конгрес на КПСС обезсмислиха социализма като социално-политическа и икономическа система и власт на пролетариата. Т. нар. „възстановяване на ленинските принципи“ е по същество отказ от марксизма и от Марксовата теория на революцията и социализма. Това бе отказ от самата революция! СССР изгуби най-важната си политическа и идеологическа опора, а това означава, че му е нанесен смъртен удар. Въпрос на време бе да настъпи фактическият край. И той дойде само след 35 години.
След смъртта на Сталин започна политическа реабилитация на буржоазията и капитализма – най-напред на отделни личности, после на политически и обществени организации, смятани за профашистки (Бандера и други) и антикомунистически, а после и на определени факти, събития и явления. Такава реабилитация или по-скоро преоценка в някои случаи навярно е била необходима, но да я направиш тогава, когато „по презумпция“ все още си в период на диктатурата на пролетариата и продължаваш да разрушаваш старата система, е неблагоразумно и политически неграмотно. Освен ако не е специално насочено срещу самия социализъм.
Идеологическото разложение на социалистическата държава и социалистическото общество протичаше ускорено и не се виждаха почти никакви усилия да бъде спряно или поне забавено. Животът се пренастройваше на нови начала. Преориентацията към Запада се определяше като преодоляване на догматизма. Въпросното „преодоляване на догматизма“ обаче фактически отстраняваше марксистката идеология от живота на обществото, макар че формално идеологическите институции продължаваха да внушават необходимостта от творческо продължаване и развитие на марксизма в новите условия.
Но и марксистите в България вече бяха на изчезване. А и в СССР. В края на 1989 г. те се брояха на пръстите на едната ръка. Те вече липсваха дори в ЦК на БКП!
По-горе посочих само някои от основните причини, поради които промените, извършени на 10 ноември 1989 г. не бе възможно да станат начало на истински положителни трансформации в България, за да тръгне държавата ни напред. А се оказаха истинска контрареволюция и реставрация на капитализма. Много хора се опитваха гримират техния смисъл и да ни убедят, че се случва нещо добро и полезно. Успяха, но все повече е ясно какво сме преживели и защо сме го преживели.
Друго обаче не можеше да се случи, защото системата бе вече рухнала и трябваше да се следва ходът на историята. И нищо повече. Както и стана.
Но трябва да се знае, че гърмът, който удари на 10 ноември 1989 г., бе всъщност заглъхващото ехо от 1956.
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем ограниченията.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.
